Спенсър изтръпна, зави й се свят и пулсът й се ускори.
— М-моля? — Уайлдън имаше инстинкта на детектив. Можеше ли да усети, че крие нещо? Със сигурност нямаше как да знае за Ямайка. Докато беше жива, никой нямаше да разбере за това.
— Приели са те в Принстън! — извика Уайлдън. — Поздравления!
Спенсър бавно си пое дъх.
— О! Да. Научих го преди около месец.
— Не се сдържах да се похваля, Спенс. — Мелиса направо грееше. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— Ранният прием, а? — повдигна вежда Уайлдън. — Невероятно.
— Благодаря. — Но кожата й все още бе настръхнала, сякаш нещо продължаваше да я лази. Беше положила херкулесовски усилия, за да се върне на първо място по успех в класа и да си осигури място в Принстън. Не се гордееше особено с нещата, които беше направила, за да го постигне, но така или иначе беше успяла.
Госпожа Хейстингс отново връхлетя в кухнята и постави ръце на раменете на Спенсър и Мелиса.
— Какво още правите тук? През последните десетина минути не спрях да говоря за двете ми великолепни дъщери! Искам най-после да ви покажа!
— Мамо! — проплака Спенсър, макар тайничко да се зарадва, че майка й се гордееше и с двете, а не само с Мелиса.
Госпожа Спенсър я избута към вратата. За щастие госпожа Норууд, с която майката на Спенсър редовно играеше тенис, застана на пътя й. Когато зърна госпожа Хейстингс, очите й буквално изскочиха. Тя я хвана за ръцете.
— Вероника! Толкова искам да поговорим! Много добър ход, мила!
— Моля? — Госпожа Хейстингс се спря и разтегна устни в широка престорена усмивка.
Госпожа Норууд наклони глава и й намигна.
— Не се преструвай, че нищо не става! Знам за Никълъс Пенитисъл! Добър улов!
Госпожа Хейстингс пребледня.
— Ох! — Тя погледна към двете си дъщери. — Ами, аз още не съм разказала…
— Кой е Никълъс Пенитисъл? — прекъсна я Мелиса с остър глас.
— Улов ли? — повтори Спенсър.
Госпожа Норууд изведнъж усети, че е направила гаф и се изнесе към всекидневната. Госпожа Хейстингс се обърна към дъщерите си. На челото й пулсираше една изпъкнала вена.
— Хм, Дарън, ще ни оставиш ли за момент насаме?
Уайлдън кимна и тръгна към всекидневната.
Госпожа Хейстингс седна на един от високите столове и въздъхна.
— Вижте, смятах да ви кажа тази вечер, след като всички си тръгнат. Срещам се с един човек. Казва се Никълъс Пенитисъл и мисля, че нещата между нас стават сериозни. Искам да се запознаете с него.
Спенсър зяпна от изненада.
— Не е ли твърде рано? — Как може майка й отново да ходи по срещи? Разводът беше финализиран едва преди няколко месеца! По Коледа тя все още обикаляше из къщи по чехли, облечена в раздърпани пуловери.
Госпожа Спенсър изсумтя отбранително.
— Изобщо не е рано, Спенсър.
— Татко знае ли? — Спенсър се виждаше с баща си почти всеки уикенд, двамата заедно ходеха по изложби и гледаха документални филми в новия му дом в Стария град. Напоследък Спенсър забелязваше неща, които подсказваха присъствието на жена в апартамента му — втора четка за зъби в банята, бутилка „Пино гриджо“ в хладилника — и реши, че той се среща с някоя. Струваше й се твърде рано. А ето, че сега и майка й се срещаше с някого. По ирония на съдбата Спенсър бе единственият човек в семейството, който не излизаше с никого.
— Да, баща ти знае. — Гласът на госпожа Спенсър прозвуча раздразнено. — Вчера му казах.
Сервитьорката влезе в кухнята. Госпожа Хейстингс протегна чашата си за още шампанско.
— Бих искала утре да вечеряме в „Гошен ин“ с Никълъс и децата му, така че се постарайте да се освободите от всякакви ангажименти. И се облечете прилично.
— Деца? — изписка Спенсър. Нещата ставаха все по-зле. Тя си представи как прекарва вечерта в компанията на две хлапета с руси къдрици и склонност към измъчване на малки животинки.
— Закъри е на осемнайсет, а Амилия на петнайсет — рече отривисто майка й.
— Според мен това е страхотно, мамо — каза Мелиса с грейнало лице. — Разбира се, че трябва да продължиш напред! Браво на теб!
Спенсър знаеше, че също трябва да каже нещо подобно, но просто не й идваха думи. Всъщност тя беше разкрила някогашната връзка на баща й с майката на Али и това, че двете близначки бяха полусестри на Спенсър и Мелиса. Не го беше направила нарочно — А. я беше накарал.
— А сега, момичета, отивайте оттатък! Това е парти, все пак! — Госпожа Хейстингс хвана Мелиса и Спенсър за ръцете и ги побутна към всекидневната.
Спенсър влезе зашеметена в стаята, която беше пълна с хора от квартала, кънтри клуба и асоциацията „Родители за «Роузууд дей»“. До големия панорамен прозорец се бяха събрали група момичета и момчета, които Спенсър познаваше още от детската градина, и не чак толкова скрито надигаха чаши с шампанско. Наоми Циглър изписка, когато Мейсън Байърс я погъделичка. Шон Ейкърд беше потънал в разговор с Джема Карън. Но Спенсър не изпитваше желание да говори с когото и да било от тях. Вместо това тя тръгна към бара — определено заслужаваше поне едно питие — и почти веднага токчето й се закачи в ръба на килима. Тя изгуби равновесие и залитна напред. Протегна ръка към една от тежките маслени картини на стената и успя да се задържи секунда преди да се стовари по нос на земята, но все пак няколко глави се обърнаха към нея.
Емили улови погледа й, преди Спенсър да успее да погледне встрани, и й махна колебливо. Спенсър тръгна отново към кухнята. Точно сега нямаше да разговаря с нея. Всъщност изобщо нямаше да разговаря с нея.
В кухнята беше още по-горещо отпреди. От смесените миризми на панирани хапки и пикантни сирена й се зави свят. Тя се облегна на плота и си пое дълбоко дъх. Когато отново погледна към всекидневната, Емили беше навела глава. Добре.
За сметка на това някой друг я гледаше упорито. Очевидно Уайлдън беше забелязал безмълвната й размяна на погледи с Емили. Спенсър почти можеше да чуе тракането на механизмите в главата на бившия детектив: каква ли е причината прочутото им, прекрасно приятелство да стане на пух и прах?
Спенсър затръшна кухненската врата и се оттегли в сутерена с бутилка шампанско в ръка. Нямаш късмет, Уайлдън. Нито той, нито който и да е друг щеше някога да научи тази тайна.