— Какво се случи всъщност? — Ноъл приседна на ръба на леглото й.
Клаудия облиза устните си и погледна Ариа. Единственият звук в стаята беше съскането на помпичката на апарата за кръвно. Всеки мускул в тялото на Ариа се напрегна в очакване на предстоящия удар. Естествено, че Клаудия щеше да я натопи. Тя искаше да спи с Ноъл — това щеше да премахне Ариа от пътя й.
Най-накрая финландката се надигна в леглото.
— Всичко мъгла. Не помня.
— Сигурна ли си? — Ноъл се подпря на коленете си. — Струва ми се много странно, че си се подхлъзнала на лифта. Та ти караш ски от години.
Клаудия сви рамене с изморено изражение на лицето.
— Не знам — каза тя със слаб глас и притвори очи.
Ерик ощипа Ноъл по ръката.
— Пич, не я притеснявай.
— Може да е получила амнезия — обади се Кристофър.
Ариа се подпря на леглото с разтуптяно сърце. Това ли беше наистина? Беше ли изгубила Клаудия паметта си?
Лекарката дръпна завесата.
— Не я затрупвайте с въпроси, момчета. Госпожица Хууско е ударила главата си, затова ще се наложи известно време да я наблюдаваме, за да сме сигурни, че няма сътресение на мозъка. Ако се окаже, че има, ще трябва да я прехвърлим в болницата. Иначе най-вероятно ще я изпишем утре сутринта.
Всички закимаха с глави.
— Ще отида да резервирам стаите за още една нощ — подхвърли небрежно Ноъл и извади айфона си.
— О! — Ариа го погледна. — Аз не мога да остана. Обещах на татко, че ще гледам Лола.
— Добре. — Ноъл дори не вдигна поглед от телефона си. — Нещо против да се прибереш с автобуса?
Ариа зяпна изненадано. Беше се надявала, че Ноъл ще я откара до Роузууд. Не можеше ли братята му да останат с Клаудия? Не можеше ли да се върне на следващия ден и да ги прибере?
Но Ноъл не й предложи, затова Ариа се загърна в палтото си и извади телефона си, за да провери разписанието на автобусите.
— Кога мислиш, че ще се върнеш утре? — попита тя Ноъл. — Може да излезем някъде вечерта.
Ноъл рязко вдигна глава.
— Дори не знаем още дали Клаудия е наред. Мисля, че не трябва да правим каквито и да било планове, докато не стане ясно.
— Аха. — Ариа отстъпи назад. — Добре. Извинявай.
— Освен това най-вероятно през следващите няколко дни ще бъда край нея. — Ноъл погледна към спящата Клаудия. — Това е най-малкото, което мога да направя. Вероятно ще я боли много. Ще има нужда от някой, който да й помага да се придвижва наоколо.
— Р-разбира се. — Ариа се опита да преглътне сълзите си.
Следващият автобус до Филаделфия тръгваше след час. Ариа можеше да отиде директно на спирката, а Ноъл да прибере по-късно багажа й от хотела и да го докара на следващия ден у тях. Докато Ариа се отдалечаваше от леглото, нещо я накара да се обърне. Очите на Клаудия бяха отворени и тя гледаше право в нея. Устните й бяха разтеглени в тънка, победна усмивка. Умишлено бавно тя вдигна слабата си бледа ръка и показа на Ариа среден пръст.
Ариа ахна. Почувства се като залята със студен душ. Клаудия нямаше амнезия — тя помнеше ясно всичко, което се беше случило на лифта. И сега беше получила точно онова, което искаше. Ариа беше в нейната власт. Тя я държеше в ръцете си.
Точно като А.
31.
Поздравления и чупката
По-късно същия следобед Емили паркира пред дома си точно, когато по радиото пуснаха реклама на телевизионния филм. „Унищожителна лъжа. Смяна на самоличността. Живот, заложен на карта. Вижте цялата история довечера, една година след пожара в Поконос и нейната смърт. Малка сладка убийца. Само по…“
— Уф — изпъшка Емили и го изключи. С нетърпение очакваше деня да свърши и рекламите да спрат. Тя със сигурност не желаеше да преживява отново деня на смъртта на Али — никоя от тях не го искаше. Особено след като дори не беше сигурна, че истинската Али наистина е мъртва.
Емили слезе от колата, метна сака си на рамо и тръгна по заснежената пътека към дома. Преди да отвори вратата, се опита отново да изпрати есемес на Клоуи. „Трябва да поговорим. Вината не е моя. Не знаех как да ти кажа“. След състезанието беше изпратила пет есемеса на Клоуи, но приятелката й не беше отговорила.
Емили въздъхна, пъхна ключа си в ключалката, но вратата се отвори лесно. Странно — родителите й обикновено я държаха заключена, защото се страхуваха от крадци.