— Моля те, недей — замоли се Емили. — Те ще ме изхвърлят от дома. Ще бъдат съсипани.
— И какво от това?
Емили я хвана за ръцете.
— Казах ти тайната си, защото смятах, че мога да ти се доверя. Усещах, че ставаме приятелки. И… не съм имала истинска приятелка от доста време. Толкова бях самотна. — Тя избърса една сълза. — Мразя се за това, че прецаках нещата и не ти казах по-рано. Просто исках да те предпазя. Исках да си щастлива. Надявах се, че няма да се повтори. Че всичко е просто една ужасна грешка.
Клоуи се обърна настрани, без да каже нищо. Това добре ли беше, или зле? Емили не можеше да прецени.
— Моля те, не казвай на никого — прошепна тя. — Аз със сигурност ще си мълча за баща ти. Ще го изтрия от мислите си, обещавам. Ще ми се да не се беше случвало.
Клоуи продължи да гледа настрани. Часовникът във форма на кокошка тиктакаше шумно. От съседната стая се чуваха гласовете на възрастните. Най-накрая тя погледна Емили със студени, изморени очи и въздъхна.
— Няма да разкрия тайната ти, ако оставиш баща ми на мира.
— Благодаря — каза Емили. — Разбира се, че ще го оставя.
Тя пристъпи към Клоуи, за да я прегърне, но Клоуи я отблъсна настрани като куче, което вре носа си в таблата с храна.
— Това не означава, че искам да сме приятелки.
— Какво? — извика Емили. — 3-защо?
— Просто не мога. — Клоуи се завъртя на токовете си и тръгна към вратата на кухнята. — Кажи на нашите, че са ми се обадили по телефона и ще ги чакам в колата — подхвърли тя през рамо. — Не се обиждай, но някак си не ми се ще да ям празничната ти торта.
Емили я проследи с поглед как излиза от кухнята и затръшва вратата зад гърба си. Чувстваше се така, сякаш някой беше изтръгнал сърцето й и го беше пуснал в месомелачка. Всичко беше съсипано. Вярно, че беше спечелила стипендията, бъдещето й беше уредено, но тя беше платила скъпо за това.
Скръц.
Емили се обърна и примижа от заслепяващото слънце, което нахлуваше през прозорците. Какво беше това? Тя огледа шкафовете и пода, след което забеляза малък лист хартия на пода до вратата, през която току-що беше излязла Клоуи. Сърцето й прескочи. Тя изтича до прозореца и погледна навън, търсейки човека, който го беше оставил. Не беше ли онова някаква фигура, която се крие между дърветата?
Тя отвори задната врата, пропускайки вътре студения въздух.
— Али? — извика тя. — Али! — Но никой не й отговори. — Клоуи? — извиси после глас с надеждата, че Клоуи може да е видяла нещо. Но Клоуи също не й отговори.
Възрастните се смееха на нещо в съседната стая. Грейс изписка радостно. Емили вдигна хартийката с треперещи ръце и я разгъна. Острият почерк се размаза пред погледа й.
Тя може и да не каже, но аз нищо не обещавам — за която и да е от тайните ти. Съжалявам!
32.
Али, коварната лисица
— Ъ-ъ-ъ, извинете?
Хана погледна от крос тренажора, върху който се потеше и видя дребно момиче с големи влажни очи и тънко кръстче.
— За тези уреди лимитът е трийсет минути — оплака се момичето. — А ти си тук от шейсет и три.
— Лоша работа — отсече Хана и увеличи скоростта си. Нека фитнес полицията да дойде и да я изхвърли.
Беше събота следобед — годишнината от смъртта на Алисън Дилорентис, както тръбяха всички новинарски канали, не че Хана би могла да го забрави, — и тя се намираше във великолепния фитнес салон на Кънтри клуба. Залата ухаеше на ароматни свещи, всички телевизори, монтирани по стените, излъчваха МТВ и свръхактивната инструкторка викаше толкова силно, че Хана можеше да я чуе през хип-хоп музиката, която се лееше от слушалките й. Надяваше се, че крос тренажорът ще прогони спомените за Табита, Ямайка, инцидента в асансьора и най-вече А., но нещо не се получаваше. Тя не спираше да усеща ръцете на Табита — на Али, — върху раменете си, готови да я бутнат от покрива. Не спираше да чува писъците на приятелките си. И как тогава Ариа пристъпи напред и всичко се случи толкова бързо…
В първия момент Хана изпита облекчение, че Ариа блъсна Али. Тя беше убила толкова много хора, че смъртта й щеше да е истинска благословия за човечеството. Но след това осъзна какво са направили. Животът все пак си беше живот. Те не бяха убийци.
Хана и приятелките й изтичаха долу на плажа, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Щом се озоваха на пясъка, те се огледаха. Луната хвърляше сребриста светлина върху плажа. Долавяше се тътенът на океана. Хана гледаше към бледите си крака с надеждата, че няма да се спъне в отпуснатото, усукано тяло на Али. Не можеше да не е умряла от удара, нали?