Задният двор на Спенсър вече изглеждаше по съвсем различен начин. Старият хамбар, който се издигаше в дъното, вече го нямаше — истинската Али го беше изгорила миналата година. От него беше останала само черна пепел. Емили се съмняваше, че на това място някога ще израсне нещо.
В съседство се намираше старата къща на семейство Дилорентис. Мая Сен Жермен, с която Емили беше имала връзка, все още живееше там, макар двете рядко да се виждаха. Олтарчето на Али в предния двор, което стоя там дълго след смъртта на Кортни — нейната Али — също беше изчезнало. Жителите на градчето все още бяха обсебени от нея — вестниците започнаха да пускат материали по повод годишнината от Големия пожар на Алисън Дилорентис, направиха и онова ужасно биографично филмче „Малка сладка убийца“ — но никой не искаше да се прекланя пред нея.
Размишлявайки за всичко това, Емили пъхна ръка в джоба на дънките си и напипа копринения пискюл, който беше носила със себе си през последната година. Самото му присъствие бе достатъчно, за да я успокои.
Отнякъде се разнесе тих плач и Емили се обърна. На около седем метра от нея, почти сливайки се със ствола на хейстингсовия гигантски дъб, стоеше едно младо момиче с повито бебе в ръце.
— Ш-ш-шт — изгука то. После погледна Емили и се усмихна извинително. — Извинете ме. Дойдох тук, за да се опитам да я успокоя, но не се получава.
— Няма проблем. — Емили скришом избърса очите си и погледна мъничкото бебе. — Как се казва?
— Грейс. — Момичето леко повдигна бебето. — Кажи „здрасти“, Грейс.
— Тя… твоя ли е? — Момичето изглеждаше горе-долу на годините на Емили.
— О, Боже, не. — Момичето се засмя. — На мама. Но тя е вътре, при останалите, а аз изпълнявам ролята на бавачка. — После бръкна в голямата торба, която беше метнала през рамо. — Имаш ли нещо против да я подържиш за малко? Трябва да й намеря бутилката, а е паднала чак на дъното.
Емили примигна. От доста време не беше държала бебе в ръцете си.
— Ами добре…
Момичето й подаде бебето, което бе увито в розово одеялце и миришеше на бебешка пудра. Червените му устнички се разтвориха широко и очите му се напълниха със сълзи.
— Всичко е наред — каза й Емили. — Поплачи си. Нямам нищо против.
Малките веждички на Грейс се сбърчиха. Тя затвори уста и се взря с любопитство в Емили, която усети как я заливат смесени чувства. Спомените й напираха към повърхността, но тя побърза отново да ги потисне.
Момичето се обърна към нея.
— Хей! Направо ти идва отвътре! Имаш ли по-малки братя и сестри?
Емили прехапа устни.
— Не, само по-големи. Но съм бавила доста деца.
— Личи си. — Момичето се усмихна. — Аз съм Клоуи Роланд. Семейството ми наскоро се премести тук от Шарлът.
Емили се представи.
— Къде ще учиш?
— В „Роузууд дей“. Последна година съм.
Емили се усмихна.
— И аз уча там!
— Харесва ли ти? — попита Клоуи, намирайки бутилката.
Емили й подаде Грейс. Дали й харесва „Роузууд дей“? Всичко в училището й напомняше за нейната Али — и за А. Всеки ъгъл, всяка стая пазеха спомени, които би предпочела да забрави.
— Не знам — рече тя и без да иска въздъхна шумно.
Клоуи се взря с присвити очи в следите от сълзи по лицето на Емили.
— Всичко наред ли е?
Емили избърса очите си. В главата и се въртяха отговори като „Добре съм“ и „Няма значение“, но тя просто не можеше да ги изрече.
— Току-що разбрах, че не получавам университетска спортна стипендия — изтърси тя. — Родителите ми не могат да си позволят да ме издържат изцяло. Аз… През лятото напуснах отбора по плуване. Сега никой не ме иска. Не знам какво да правя.
Сълзите отново рукнаха по лицето й. Откога започна да споделя проблемите си пред разни момичета, които дори не познава?
— Съжалявам. Едва ли искаш да слушаш за проблемите ми.
Клоуи изсумтя.
— О, моля те. Ти си единственият човек тук, който всъщност разговаря с мен. Значи се занимаваш с плуване?
— Да.
Клоуи се усмихна.
— Баща ми е голям спонсор на Университета на Северна Каролина, неговата алма матер. Може пък да успее да помогне.
Емили я погледна.
— УСК имат страхотна плувна школа.
— Може пък да поговоря с него за теб.
Емили я погледна изненадана.
— Но ти дори не ме познаваш!