Джеймс Хадли Чейс
Не питай!
1
От една седмица седях в мизерния си апартамент — сам, втренчен в празното пространство пред себе си и чаках. Вече нямах никакви пари и което беше още по-лошо — нямаше откъде да взема заем. С живота точно в този момент ме свързваше единствено телефонът. Когато той иззвъня — за първи път от цели седем отвратителни дни — едва не си счупих краката, за да вдигна слушалката.
— Обажда се секретарката на Лу Пренц.
— Здрасти, Лиз! — Неслучайно бях актьор на второстепенни роли. Заставих гласа си да изразява искрено удоволствие — не отчаян писък за помощ, а да бъде равен, без паника, абсолютно спокоен. — Хвана ме на вратата. Тъкмо излизах.
Знаех много добре, че тези бръщолевения няма да минат на Лиз Мартин, но пък щеше да ги изслуша без да каже дума. Вече достатъчно дълго беше работила за Лу Пренц, за да е наясно, че всичките му клиенти просто вият за работа.
— Мистър Пренц иска да ви види спешно, мистър Стивънс — каза ми тя. — Да му предам ли, че ще дойдете?
— Какво означава „спешно“?
— Днес следобед в три.
Беше време, когато Лу Пренц разговаряше с мен за бизнес пред порция изобилен обяд в някое лъскаво заведение, но това беше някъде в далечното минало. Сега, когато имаше желание да ме види, то беше единствено, за да ми напомни, че му дължа петстотин и три долара.
— Да не би да се притеснява за парите, Лиз? — попитах аз с отегчен глас. — Заради тях ли иска да ме види?
— Става дума за работа, мистър Стивънс.
— Ще дойда точно в три.
Затворих телефона и въздъхнах дълбоко, с облекчение. Дявол да го вземе! Как имах нужда от работа! От каквато и да е проклета работа!
Преди няколко години имах голям успех — тогава играх злодея в някои уестърни. След това на няколко пъти станах „приятелят, който никога не спечелва сърцето на момичето“ — само второстепенни роли. След това се превърнах в „онзи, когото застрелват в началото на филма“ и после в „типът, който се навърта наоколо и гледа заплашително“ — за около петдесет секунди в кадър. След това вече нямаше нищо особено — само няколко дребни епизодични роли, една по-голяма в някакъв телевизионен сериал и сега, както се казва в нашия бранш — почивах.
Бях прехвърлил четиридесетте — висок, представителен, чернокос и разведен. Гардеробът ми, внимателно поддържан, започваше да показва признаци на износване. А аз продължавах да чакам и да чакам. Бях толкова закъсал, че дори ме беше страх да изляза от къщи да не би да ме няма, ако ме потърсят по телефона. Ядях само по един хамбургер на ден, който поръчвах да ми донесат. Но не преставах да се надявам на големия пробив.
Лу Пренц беше известен като последната възможна спирка за неуспелите и застаряващи актьори и актриси. Когато големите агенции, не чак толкова големите агенции и малките агенции преставаха да проявяват интерес към някого, Лу Пренц проявяваше желание поне да опита с него. Той често пускаше мазната си усмивка и казваше:
— Кой знае? Някой глупак може и да те вземе, а това означава долари в банковата ми сметка.
За да отдам дължимото на Лу, трябва да призная, че преди шест месеца, когато вълците вече виеха до самата ми врата, той не ме остави да умра от глад. Когато ми даваше мангизите, каза, че ми имал доверие. Бил убеден, че ще му ги върна, заедно с двадесетте и пет процента лихва. Когато ги взех, аз с радост се съгласих с него, но чувствах, че поема голям риск. Бях продал дори колата си.
Но щом Лиз каза, че става дума за работа, значи ставаше дума за работа. Лиз Мартин беше отракано осемнадесетгодишно момиче. Работеше при Лу от три години и ако някой можеше да има златно сърце, това беше тя. Виждал съм я да плаче при вида на старите изпосталели актриси, които нерядко изритваха от офиса на шефа й.
Когато влязох в малката стаичка, която служеше за приемна, заварих Лиз да пише на машината като бясна. Усмихнах й се с широка, приятелска усмивка.
Лиз беше слаба, дребна блондинка с големи сини очи и излъчване като на кокер шпаньол — малко тъжен, но копнеещ да го погалиш.
— Здрасти, Лиз — поздравих аз и затворих вратата. — Алигаторът свърши ли с дъвкането на поредните кости?
Тя кимна и посочи вратата към офиса на Лу.
— Влизайте направо, мистър Стивънс. Желая ви успех.
Лу Пренц седеше зад бюрото си, опрял тлъстите си ръце на мръсния плот и затворил очи. Плътната червенина на лицето му ми подсказа, че пак е намалявал съдържанието на някоя бутилка скоч за чужда сметка.
Лу беше нисък, набит и прекалено дебел. Плешив и гладко избръснат, когато си спомнеше, че трябва да се избръсне, той имаше вид на вуйчо непрокопсаник, върнал се за малко у дома, за да потърси някой и друг забравен долар. Винаги носеше един и същ лъщящ син костюм. Падаше си по вратовръзки с ръчно изрисувани цветя и зелени като бирена бутилка ризи. Едва когато отвори очи и ме погледна, си припомних, че той беше не само умен, не само хитър, но и корав като шведска стомана.