Започнах да се успокоявам. Може би двете големи уискита ми вдъхваха увереност.
След това чух лек шум, който накара сърцето ми да затупти отново. Погледнах към вратата и видях, че някой се мъчи да отвори. Не успя, защото беше заключено.
Пак започнах да се потя.
— Всичко наред ли е, мистър Фергюсън? — чух хриптящия глас на Мацо оттатък.
Уискито ми даде кураж да извикам:
— Разкарай се! Мъча се да поспя!
— О’кей, мистър Фергюсън.
Седях като вкаменен и гледах дръжката на вратата. Тя помръдна нагоре-надолу още веднъж и увисна неподвижна.
Така, както седях на леглото с поглед вперен във вратата, разбрах какво чувства уловен в капан заек.
Събуди ме тихо чукане.
— Мистър Фергюсън, моля да ме извините. Ще се приземим след час.
— Благодаря — отговорих аз и погледнах часовника си. Беше 23,30.
Не помня кога съм заспал. Помня, че преди това лежах на леглото и се борех със страха си. Уискито изглежда притежаваше голяма сила.
Съблякох се, взех душ и се избръснах, гледайки пребледнялата си физиономия в огледалото. След това си сложих маската, веждите и мустаците, което ми отне доста време.
Направих крачка назад и отново се погледнах. Пред мен стоеше Джон Мерил Фергюсън и при вида му страховете ми започнаха да се изпаряват.
Никой не можеше да ликвидира Джон Мерил Фергюсън! Той беше достатъчно силен, за да премахне хора като Лари Едуардс и Чарлс Дювайн, но никой не беше достатъчно силен, за да премахне него самия.
Тези детински разсъждения ми помогнаха донякъде да възвърна увереността си. Докато се обличах, продължих да се самоубеждавам, че стига да се намирам под закрилата на маската на Джон Мерил Фергюсън, непременно ще успея да се справя с кашата, в която се бях забъркал.
Отворих вратата и влязох в главната кабина. Дюран все още седеше зад бюрото и четеше документи. Мацо пиеше кафе.
— Още ли се занимаваш с това, Джо? — попитах аз съчувствено и го тупнах по рамото. — Работиш твърде много.
Без да погледна, за да видя как ще реагира, отидох до удобния стол и седнах. Забелязах, че Мацо се е втренчил в мен.
Дойде Фиби и попита:
— Кафе, мистър Фергюсън?
— Да, разбира се — отговорих аз. — Благодаря. Когато допих кафето и изпуших цигарата си, самолетът вече кръжеше над летището в Маями.
При мен дойде Дюран.
— Оттук до резиденцията ще прелетим с хеликоптер — обясни той. — Отново ще има журналисти, но няма да могат да се приближат до теб. Ще имаш охрана. — Той замълча, за да ме погледне заплашително. — И не искам да разиграваш никакъв театър, ясно ли е?
— О’кей, Джо — отговорих аз. — Както кажеш, така ще бъде.
По червенината, която пропълзя на лицето му, разбрах, че никак не му харесва да го наричам „Джо“, но нямаше как иначе и той го знаеше.
Фиби, без униформената си шапка, надникна в кабината и ни предупреди да затегнем предпазните колани, защото сме започвали да се приземяваме.
След още пет минути самолетът кацна и спря в един страничен ъгъл на летището.
Наложи се да почакаме. Погледнах през близкия илюминатор и видях, че петнадесетината бодигардове вече са слезли и са се подредили заплашително в кръг около основата на стълбата. В далечината, добре осветени, зад една бариера се тълпяха журналисти и телевизионни оператори. Отново изпитах същата огромна възбуда — тези хора искаха да видят мен, опитваха се да поговорят с мен — Джон Мерил Фергюсън.
И отново чух същите викове. В ушите ми те звучаха като музика от Вагнер.
Петнадесетте горили затвориха кръга около мен и ме отведоха към един хеликоптер. Изкуших се да спра и да махна на онези хора, но ме водеха бързо и нямах никаква възможност да го направя. Буквално ме вдигнаха и ме напъхаха в хеликоптера. Дюран ме последва. Вратата се затвори с трясък.
Пилотът се обърна назад.
— Здравейте, мистър Фергюсън! — поздрави той с широка, пълна с уважение усмивка.
Мацо, който седеше зад мен, прошепна:
— Лейси.
— Здравей, Лейси — отвърнах аз сякаш беше стар приятел, когото не съм срещал отдавна. — Радвам се да те видя.
Очевидно не това трябваше да кажа, защото очите на Лейси се опулиха от изненада, но ми беше все едно. Отново се намирах в облаците сред безсмъртните.
Витлото се завъртя и хеликоптерът се издигна.
— Затваряй си устата — изръмжа Дюран под носа си.
— О’кей, Джо. Както кажеш.
Гледах надолу към тълпата журналисти, фоторепортери и телевизионни оператори, очертана в светлината на прожекторите. Гледах тези хора, докато се изгубиха от погледа ми.