В седем часа бях задремал. Събуди ме звънец. Чуваше се от всекидневната. Станах от леглото и видях, че на интеркома на бюрото мига червена светлина. Натиснах копчето и попитах с гласа на Фергюсън:
— Какво има?
След това ми мина през ум, че може да е Лорета и добавих:
— Ти ли си, Ета? Очаквах да ми се обадиш. Чух как дъхът й секва.
— Фантастично! — възкликна тя. — Тази вечер ще вечеряме с Дюран в девет часа в трапезарията. Бъди с маската. Мацо ми каза, че Джонас е повярвал напълно. Това беше голямата проверка… Джон. — Тя затвори.
Във връзка с добрата новина се налагаше да изпия едно голямо сухо мартини. Отидох до барчето, но не намерих никакъв лед. Поколебах се за миг, после отидох до бюрото и намерих копчето на интеркома, на което пишеше „иконом“ и го натиснах. След миг Джонас се обади.
— Нямам лед, Джонас — казах му аз.
— Най-долу е, сър. В барчето. Идвам веднага. Наругах се за глупостта си.
— Не, няма нужда да идваш. Зает съм. Всичко е наред.
И прекъснах линията.
„Ето какво става, когато си прекалено самоуверен“ — казах си аз и отворих най-долната вратичка на барчето, под редиците бутилки. Оказа се, че това е добре зареден хладилник.
Какво щеше да си помисли Джонас? Започнах да се притеснявам.
Докато приготвях напитката, на вратата се почука. Веднага отидох до прозореца и с разтреперани ръце извиках:
— Влез!
— Сър, позволете да направя напитката ви. — Беше Джонас.
Все още с гръб към него, защото бях без маската, поклатих глава.
— Всичко е наред. Благодаря ти, Джонас. А сега си върви, защото съм зает.
— Да, мистър Фергюсън — отговори той и чух вратата да се затваря.
Изпих три четвърти от мартинито, оставих чашата и изтрих лицето си с носната си кърпа. След това изпразних чашата и си приготвих нова. Състоянието ми се нормализира след третото изпито мартини, а Мацо се появи няколко минути след осем часа.
— Голяма работа си, дявол да го вземе — каза той ухилен. Отиде до един гардероб и извади официален вечерен костюм. — Ще трябва да се облечеш. — После намери бяла риза с жабо и черна папионка. — Сложи си маската.
Влязох в банята и я сложих. Вече го правех с вещина. След като бях готов, се погледнах в огледалото и видът на Джон Мерил Фергюсън отново ми вдъхна предишната самоувереност.
Върнах се в спалнята и облякох костюма. Когато си слагах папионката, Мацо каза:
— Вечерята ще сервира Джонас. Ще има и две жени, за да му помагат. Не се притеснявай заради тях. Те са пълни крави, а Джонас е полусляп. Но трябва да запомниш две неща. Шефът никога не яде много. Не се тъпчи като прасе. Другото нещо е, че шефът никак не обича да приказва. Ще трябва да зарежеш приказките, чаткаш ли?
— Разбира се — отговорих аз.
— А, и още нещо. Шефът нито пуши, нито пие, така че внимавай.
— Трябва да е страхотен тип — казах аз. — А какво прави през свободното си време?
Мацо ме изгледа тарикатски.
— Ами… нали има съпруга.
Да, той имаше Лорета. Представих си я и ме обля топлина — това беше най-убийствено сексапилната жена, която някога съм виждал.
Малко преди девет часа Мацо ме придружи надолу по стълбите и ме въведе в трапезарията, която беше достатъчно голяма, за да побере сто души, без да се блъскат.
Лорета, седнала на един стол, изглеждаше фантастично в алената си рокля с ниско деколте. На шията и гърдите й блестяха диаманти. Дюран, също с официален вечерен костюм, седеше прав до празната камина и пушеше пура. Джонас се суетеше насам-натам.
В средата на помещението имаше голяма маса, подредена за вечеря.
Веднага щом ме видя, Лорета стана, дойде до мен и ми предостави бузата си. Докоснах я с устни и вдъхнах дискретния й парфюм.
— Надявам се тази вечер да имаш апетит, Джон. Готвачът е приготвил нещо ново.
Спомних си какво ми каза Мацо и свих рамене с безразличие.
— Трябва да се опиташ да хапнеш — настоя Лорета и ми се усмихна. Дадох си сметка, че всичко това се говори заради Джонас и отново свих рамене.
Седнахме на масата и пред мен поставиха порция специално приготвени омари. Стомашните ми сокове започнаха да се обаждат. След това чух тихото кашляне на Мацо, който стоеше зад мен.
— Не мога да ям това — казах аз неохотно, вперил копнеещ поглед в чинията.
Сякаш беше очаквал да чуе това, Джонас веднага прибра порцията и я замени със салата. Започнах да ровя в чинията, докато наблюдавах със завист как Лорета и Дюран поглъщат омарите.
Лорета не спираше да бърбори неща, които не изискваха моята намеса. От време на време Дюран правеше забележки за бизнеса, а аз кимах, колкото да покажа, че слушам.