— Да, сър.
Проследих я с поглед, докато излезе от стаята. Харесаха ми стройните й бедра, елегантната походка, изправения гръб. Когато се скри зад вратата, Дюран каза:
— Покажи ми подписа.
Аз се подписах като Фергюсън и бутнах листа към него. Той го погледна и кимна.
— Подпиши всички тези писма и документи — посочи той купчината папки и се обърна към Мацо: — Ще седиш до него. Не трябва да чете нищо. Само да подписва. Ясно ли е?
— Разбира се, мистър Дюран — отговори Мацо и придърпа един стол. Седна до мен.
— Внимавай с подписа — продължи Дюран. — Не бързай и не прави грешки.
— О’кей, Джо, — отговорих аз и посегнах към първата папка.
— Аз ще правя това — каза Мацо. Той извади лист хартия от едно чекмедже, разтвори първата папка и закри с него съдържанието на писмото. — Подпиши тук.
Дюран се повъртя в кабинета още малко, после излезе.
През следващите два часа продължих да подписвам, като правех дълги почивки, за да пуша и за да си почива ръката ми. Предполагам, че подписах най-малко сто писма и около петдесет други документи. Когато свърших, Мацо натисна едно копче на интеркома и каза:
— Елате да вземете писмата. Мис Малкълм влезе и взе папките.
— Желаете ли кафе, мистър Фергюсън? — попита тя леко усмихната.
— Да, с удоволствие — отговорих аз. — Благодаря. Когато тя излезе, Мацо забеляза неодобрително:
— Шефът не пие кафе.
— О, няма ли да млъкнеш? Тя, както и аз, е нова тук!
Мацо сви рамене, седна настрана от бюрото и започна отегчено да чеше бръснатата си глава.
Огледах всички дрънкулки по бюрото и копчетата на интеркома. Нямах представа за какво служат всички те, но бях заинтригуван.
Влезе мис Малкълм с кафето.
— С мляко или без, мистър Фергюсън?
— Без мляко и без захар моля.
Гледах я докато наливаше. Тази жена ми харесваше все повече и повече. Помъчих се да отгатна възрастта й. Може би тридесет, тридесет и пет. Потърсих с поглед венчална халка — нямаше венчална халка.
Тя сложи кафето пред мен.
— Желаете ли още нещо, мистър Фергюсън? Усмихнах й се. С удоволствие бих я повикал да седне до мен, за да ми разкаже за себе си, но моментът явно не беше подходящ заради присъствието на Мацо.
— Не, благодаря. Мис Малкълм излезе.
Изпих кафето и се появи Дюран.
— Искам да се обадиш по телефона — каза той. — Ще кажеш това, което съм написал тук и нищо повече. Разбираш ли? Естествено, ще имитираш гласа на мистър Фергюсън.
— О’кей, Джо.
Той вдигна слушалката и нареди: — Свържете ме с мистър Уолтър Бърн. Изчака известно време, после кимна и ми подаде слушалката, а сам вдигна слушалката на деривата.
— Обажда се Фергюсън. Как си, Уоли? — прочетох аз от листа.
— Джон!? Дявол да го вземе, от няколко дни се мъча да се свържа с теб. — Гласът беше дълбок, нисък, пресипнал. — Слушай, Джон. Моята групировка започва да се безпокои за заема. Непрекъснато ме ядат. Казват, ме не е трябвало да се съгласявам на такава сума. Това са тридесет милиона долара! Боже! Слушай, Джон, съжалявам, но те никак не са доволни!
Прочетох следващата реплика от листа и я произнесох:
— Трябва да говориш с Джо. Той се занимава с кредитите. И слушай, Уоли, няма защо да се притесняваш. Но ако все пак твоята групировка не желае да спечели петнадесет процента върху тридесет милиона, ще се обърна към някой друг. — И съгласно написаното, затворих.
— Много добре — кимна Дюран. — Сега можеш да се прибереш в резиденцията.
И така, с помощта на петимата здравеняци, които държаха репортерите настрана, с Мацо се качихме в ролс-ройса и потеглихме към резиденцията на Фергюсън.
Това беше доста интересна сутрин. Бях се запознал със Соня Малкълм. Докато японецът караше колата по широкия булевард, се замислих за тази жена. За първи път през живота си усетих някаква странна близост с друго човешко същество. За разлика от многото жени, на които бях попадал дотогава, изпитвах нужда да опозная тази по-добре. Нещо у нея ме привличаше. Освен това бях научил, че корпорацията на Фергюсън е взела кредит от тридесет милиона и че кредиторите са неспокойни. Седнал зад бюрото в онзи кабинет, бях почувствал какво е да разполагаш с власт. Успях да покажа на Дюран, че не бива да си играе с мен.
Да, наистина интересна сутрин!
Замислих се и за човека, който скоро щеше да се превърне в жив труп, затворен с болногледача си в лявото крило на голямата къща.
Джери, ти би могъл да си Джон.
„Да — казах си аз, когато ролс-ройсът спря пред входа на резиденцията, — изиграй тази партия както трябва, и наистина би могъл да станеш Джон Мерил Фергюсън.“