— Просто вони на мангизи.
— Е, добре. Нищо не губя. Ще отида на срещата. Лу пусна в действие мазната си усмивка:
— И не забравяй, дръж се кротко. Този тип знае какво иска.
— Да се държа кротко? Това значи винаги да казвам „да“, така ли?
— Бързо схващаш, Джери. Точно това значи.
— Ами ако ме наеме? Как ще се разберем с плащането? Ти ли ще се занимаваш с това?
Малките очички на Лу станаха ледени.
— Ако заговори за пари, кажи му да се обърне към мен. Аз съм твой импресарио, нали така?
— Така изглежда. Друг нямам. — Пуснах в действие една момчешка усмивка, но без искреността. — Добре, ще бъда там навреме. — Млъкнах за малко и добавих: — Лу, има още една малка подробност, която трябва да уредим, преди да те оставя отново да се отдадеш на къртовския си труд… Ще отида до „Плаза“. Ще купя списание „Нюзуик“. Ще поръчам мартини… нали така? Той ме гледаше подозрително.
— Това трябва да направиш.
Аз пуснах още по-широка момчешка усмивка.
— Ас какво?
Лу се втренчи в мен.
— Не те разбирам.
— Хайде да погледнем жестоките факти в очите. Аз съм гол като пушка. Дори трябваше да дойда пеша до скапания ти офис. Даже и колата си продадох.
Лу се изпъна назад в стола си и изпъшка:
— Невъзможно! Дадох ти…
— Това беше преди шест месеца, Лу. Сега имам точно един долар и двадесет цента.
Той затвори очи и изпусна тихо стенание. Виждах, че се бори със себе си. Най-накрая отвори очи, извади двадесетдоларова банкнота от добре натъпканото си портмоне и я сложи на бюрото отпред, сякаш беше направена от китайски порцелан.
Когато протегнах ръка, за да я взема, той каза:
— И гледай да получиш тази работа, Джери! За последен път ти давам пари! Ако не я получиш, повече не ми се мяркай пред очите. Ясно ли е?
Аз мушнах банкнотата в празния си портфейл.
— Винаги съм смятал, че имаш златно сърце, Лу. Ще разказвам на внуците си колко щедър си бил. Малките копеленца ще си изплачат очите от умиление.
Лу изсумтя.
— Сега ми дължиш петстотин двадесет и три долара, плюс двадесет и пет процента лихва. Върви си.
Излязох в приемната, където двама опърпани застаряващи мъже чакаха, за да се срещнат с Лу. Видът им беше потискащ, но все пак успях да се усмихна лъчезарно на Лиз. Тръгнах по улицата. Докато крачех към мизерния си апартамент, се надявах, както никога не се бях надявал дотогава, че тази вечер най-накрая ще направя пробива, от който толкова имах нужда.
Когато влязох във фоайето на хотел „Плаза“, стенният часовник показваше точно 10,30.
В по-добрите дни често бях посещавал този хотел, бях ползвал бара и ресторанта, бях водил в тях желаещите куклички. Тогава портиерът ми се усмихваше и повдигаше шапката си за поздрав, но сега едва ме удостои с поглед и избърза по тротоара, за да отвори вратата на един кадилак, от който се разляха един дебел мъж и една още по-дебела жена.
Фоайето както обикновено беше пълно с хора, които се шляеха насам-натам и се поздравяваха — мъжете, облечени във вечерни костюми, а жените — с боядисани в цветовете на войната лица. Никой не ми обърна никакво внимание, когато прекосих фоайето, за да отида до щанда за вестници. Старата сладурана, която продаваше зад него още от отварянето на хотела, ми се усмихна.
— Здравейте, мистър Стивънс! Не съм ви виждала от толкова време! В чужбина ли бяхте?
Е, поне някой ме помнеше.
— Във Франция — излъгах аз. — Как си?
— Средна работа. Остаряваме. А вие, мистър Стивънс?
— Добре съм. Дай ми „Нюзуик“, сладурче.
Тя заскимтя от удоволствие. Колко лесно е да зарадваш хората, които нямат пари и слава! Подаде ми списанието и аз платих. След това, понеже знаех, че може да ме наблюдават, й се усмихнах с най-очарователната си усмивка, казах й, че изглежда по-млада от последния път, когато я бях виждал и я оставих направо замаяна от радост. Отправих се бавно през тълпата към бара. Устоях на изкушението да се огледам и да се опитам да позная мистър Дюран. Само се надявах да е там и да наблюдава изпълнението ми.
Заведението беше претъпкано. Трябваше да си проправям път между дебелите ухаещи жени и дебелите шкембести мъже, за да стигна до целта си.
Йо-Йо, чернокожият барман, приготвяше някакви коктейли. Доста беше надебелял, откакто го бях видял за последен път. Той ме погледна бегло, след това продължително и накрая ми се усмихна.
— Здрасти, мистър Стивънс. Ей сега ще дойда. Аз подпрях лакти на бара. Още един ме помнеше. Когато Йо-Йо най-накрая дойде при мен, аз си поръчах сухо мартини.
— Отдавна не сте идвали, мистър Стивънс — каза той и протегна ръка към шейкъра. — Забравихме си физиономиите.
— Аха. Знаеш как са нещата. — Не му пробутах дивотията за Париж, защото Йо-Йо разбираше от такива работи.