Станах, отидох до бюрото, взех лист хартия и написах:
Строго поверително!
Моля, попитайте в „Чейс Нашънъл Банк“ дали съществува сметка номер 445990, на името на Джери Стивънс. Ако има, само кимнете. Ако няма, поклатете глава, но не казвайте нищо.
Подписах се отдолу като Джон Мерил Фергюсън, след това сгънах листчето няколко пъти и го мушнах под каишката на часовника си.
Чудех се.
Как би реагирала Соня? Мацо щеше да е наблизо. Когато й подам листчето, щеше ли тя да запази самообладание? Реших, че да. Нещо у тази жена ми вдъхваше увереност. Тя беше много повече от обикновена празноглава секретарка.
Влязох в банята и си сложих маската.
С Мацо и Дюран потеглихме към „Фергюсън Електрик & Ойл Корпорейшън“ и всичко протече така, както и предния ден. Репортерите пак се опитваха да се доберат до мен. Блеснаха няколко фотосветкавици, но охраната държеше всички настрана. Дюран имаше кисел вид и докато пътувахме, не каза нищо. Преглеждаше документи. Аз също нямах какво да му кажа.
Когато влязохме в големия кабинет, той ми махна да седна зад бюрото.
— Ще ти донеса документи за подпис — каза той. — Чакай.
Мацо седна настрана, кръстоса крака и ми се ухили.
— Не мога да разбера какво правят тези типове с всичките тези хартии — каза той.
— Без тях ще умрат от глад — отговорих аз.
— Аха. Сигурно си прав.
Влезе Соня Малкълм и отново носеше купчина папки.
— Добро утро, мистър Фергюсън.
Проследих я с поглед докато пресичаше стаята. Сравних я с Лорета. Каква разлика! Колко различни могат да бъдат жените!
Когато остави папките пред мен, аз извадих листчето.
— Тези са за подпис, мистър Фергюсън. Погледнах крадешком към Мацо, който се прозяваше.
— Благодаря, мис Малкълм — казах аз, изправих се, заобиколих бюрото и с гръб към Мацо мушнах листчето в ръката й. Погледнах я право в кафявите очи.
Пръстите й се свиха около листчето и то изчезна в дланта й. Никаква реакция. Никакво недоумение по лицето. Едва ли можех да се надявам на по-добро изпълнение.
Изпитах такова облекчение, че ми идеше да извикам. Бях заложил на нея и не се бях излъгал.
Мацо дойде до бюрото, взе стол, взе лист хартия и каза:
— О’кей, мистър Фергюсън. Да започваме.
След това отвори първата папка, закри съдържанието на писмото с листа и каза:
— Подпишете тук.
Трябваше да положа усилие, за да се съсредоточа. Какво щеше да си помисли Соня, след като прочете бележката ми? Ами ако Дюран е при нея и види, че я чете? Ами ако тя отиде при него, за да му я покаже?
— Ей! Заспа ли? — изръмжа Мацо. — Подписвай! Усетих, че съм се втренчил пред себе си, а писалката е увиснала във въздуха. Заставих се да продължа да подписвам. Това продължи около час. След това не можах да издържа повече. Пуснах писалката и дръпнах стола назад.
— Схванах се! — обясних на Мацо. — Дай да пийнем нещо.
Той се ухили, стана и отиде до барчето.
— Какво да бъде, мистър Фергюсън?
— Изпий една бира с мен, Мацо.
— О’кей.
Той отвори хладилника, извади две кутии и докато наливаше в чашите каза:
— Утре ще е лесно. Мистър Дюран заминава за Вашингтон. Два дни няма да правим нищо. Какво ще кажеш да поиграем малко тенис следобед?
Поех чашата си и отговорих:
— Разбира се. Чукнахме се и отпихме.
— Виждал ли си шефа напоследък? — попитах с небрежен тон. — Мисис Фергюсън ми каза, че бил много зле.
— На всички им се ще да е зле, само че… — Мацо млъкна внезапно и се вгледа в мен. Лицето му отново доби израз на гладен тигър.
— Не задавай въпроси! — сряза ме той, допи бирата си и отиде до бюрото. — На работа. Беше се изпуснал.
Дали щеше да каже: „Само че не е зле“?
Отнесох чашата си до прозореца и се загледах към океана и плажа, към безгрижните хора, които се забавляваха там. Как ми се щеше да съм сред тях!
— Хайде, на работа! — просъска Мацо. — Дюран иска да свършим колкото се може по-бързо.
Върнах се зад бюрото, седнах и продължих да подписвам документите.
Някъде към обяд подписах и последния. Отдръпнах се назад и видях Мацо да натиска бутона на интеркома.
Сърцето ми наистина се разтуптя. Дали Соня Малкълм щеше да ми каже това, което трябваше да науча на всяка цена? Ако ми дадеше знак „да“, може би животът ми щеше да бъде запазен. Не ми се вярваше, че тези хора са способни да внесат шест хиляди долара на мое име в банката и след това да ме убият. Те явно не бяха от тези, които имат склонност да хвърлят пари на вятъра. Ако отговореше отрицателно, щях да съм почти напълно сигурен, че когато повече не съм им от полза, ще се постараят да се отърват от мен.