Бях толкова ужасен, че не можах да кажа и дума. Наблюдавах я докато прекоси стаята и когато затвори вратата.
В какво състояние бях! В продължение на няколко минути останах неподвижен и страхът прогонваше всяка рационална мисъл от главата ми. След малко се заставих да стана, да отида в банята и да полея главата си със студена вода.
Избърсах се и се върнах във всекидневната, където започнах да крача напред-назад. Страхът започна да изчезва.
Тази жена беше побъркана и опасна! Ами ако наистина успееше да убеди Мацо, че трябва да премахне мисис Хариет? Той без съмнение беше пълен глупак. Сексът и парите биха го убедили. Ами ако нещо се объркаше? Ако лекарят се усъмнеше в нещо? Ако нещата опрат до полицията? Лорета беше безскрупулна — ако я обвинят, като нищо щеше да прехвърли вината върху мен. Можеше да каже, че всичко това е моя идея. Че съм й любовник. Щеше ли някой да повярва, че съм отвлечен и че ме държат затворен?
Трябваше да се махна от тази ужасна къща! Изведнъж парите, които знаех, че сега наистина ще ме чакат в банката, престанаха да ме интересуват. Пет пари не давах дали старицата ще умре, или не. Трябваше да избягам.
Но как?
Отидох до прозореца и погледнах навън. Двете горили от охраната бяха там. В сенките откъм спалнята се виждаха и другите две.
Имах чувството, че се намирам сред декорите на някакъв филм. Пред мен заставаше едно сериозно предизвикателство. С късмет и предпазливост, ако успеех да стигна до портата на оградата, щях да съм свободен. Успокояваше ме мисълта, че охраната няма да стреля по мен. Без съмнение щяха да ме преследват, ако ме видят, но нямаше да се опитат да ме убият. Докато не подпиша и последните документи, поне животът ми щеше да е в безопасност.
Взех решение. Трябваше да опитам веднага и по дяволите всички последствия!
Отидох до гардероба и след малко намерих спортен тъмносин костюм и чифт мокасини. Преоблякох се само за миг. Трябваше ми и някакво оръжие. Ако се наложеше, трябваше да съм готов да се бия. Огледах се и отидох до бюрото. Там намерих тежко сребърно преспапие, с размери точно колкото юмрука ми. В банята намерих малко лейкопласт, с чиято помощ прикрепих преспапието на ръката си като бокс. Удар с това нещо би зашеметил всеки.
Откъде да изляза?
Угасих единствената запалена лампа, стигнах пипнешком до прозореца и го отворих — отдолу имаше отвесна петнадесетметрова стена. Нямаше как да се спусна по нея. Отидох в спалнята и пак погледнах през прозореца. И оттук беше невъзможно да се спусна.
Отворих тихо вратата на всекидневната и се вгледах в дългия, тъмен коридор. От вестибюла идваше слаба светлина. Прокраднах се до горния край на стълбите и погледнах надолу.
В сянката край входната врата седеше един мъж. Ослушах се и дочух леко хъркане. Не се поколебах. Спуснах се по стълбите бързо и тихо като сянка и на пръсти влязох в главната всекидневна на партерния етаж. Пазачът продължаваше да хърка. Стаята беше напълно тъмна. Започнах да се промъквам пипнешком, стъпка по стъпка, за да не съборя нещо. Отне ми цели пет минути докато се добера до френския прозорец. Мушнах се под завесите и видях ливадата навън, ярко осветена от луната. Протегнах ръка към дръжката, за да отворя, но се поколебах.
Ами ако има инсталация против крадци?
Още една минута опипвах рамката на прозореца. И наистина, жицата беше там — ако бях отворил прозореца, щях да задействам алармената инсталация. Трябваше да се досетя! Просто нямаше как всички партерни прозорци и вратите към терасата да не са защитени.
Все още решен да избягам на всяка цена, намислих да опитам през първия етаж. Съвсем тихо открехнах вратата на всекидневната и надникнах в обширния вестибюл. Ослушах се. Виждах тъмната фигура на пазача край входната врата, но вече не ми изглеждаше заспал — поне не хъркаше. Зачаках. Наблюдавах през пролуката на вратата. Изведнъж пазачът стана и целият вестибюл лумна в светлина. Пазачът — нисък, набит човек с пистолет в ръката, гледаше към вратата на всекидневната, зад която бях аз. Пистолетът му не ме обезпокои. Бях сигурен, че няма да стреля. Чудех се дали и на входната врата има алармена система.
След това видях Мацо да слиза по стълбите. Беше със зелен копринен халат, облечен върху оранжева пижама.
— О’кей, Марко — каза той. — Аз ще се погрижа. Пазачът посочи с пръст към вратата, зад която се криех.
— Да. Няма проблеми — отговори Мацо. — Спокойно.
Протегнах ръка, напипах ключа за лампата и го натиснах. Голямата всекидневна се обля в светлина. Аз се отдръпнах от вратата и застанах в средата на стаята.
Алармената система на френските прозорци беше задействала само от докосването на жицата! Свалих набързо преспапието от ръката си, мушнах го в джоба си заедно с лепенката и в този момент вратата се отвори.