— Каква е тази работа?
— Задаваш твърде много въпроси. Плаща ти се, за да правиш каквото ти се каже. Обличай се. Тръгваме след половин час — и си излезе.
Останах неподвижен в продължение на няколко минути. Сърцето ми биеше до пръсване.
Ще отидеш в офиса като Джери Стивънс!
Това можеше да означава само едно нещо — Дюран се е върнал с последните документи, които трябваше да ме накара да подпиша, и след това щеше да ми каже, че мога да си вървя. Може би щеше да нареди на Мацо да ме придружи до летището в Маями и да ме качи на първия самолет за Лос Анджелис.
И по пътя за летището щеше да има бодване с игла и щях да престана да съществувам. Наистина загубих ума и дума от страх!
Отидох до барчето и си налях огромен скоч. Изпих го сякаш беше вода и зачаках да ми подейства. Размекнатият ми гръбначен стълб малко се втвърди.
„Хайде, Джери! — казах си. — Още не си умрял!“
Реших, когато пристигна в офиса, да откажа да подписвам. Това щеше да осуети плановете им. Какво ли щяха да предприемат в такъв случай? Е, поне щях да спечеля малко време.
Почувствах известно облекчение и си сложих собствените дрехи и обувки. След като толкова време бях носил суперкостюмите на Джон Мерил Фергюсън, моят ми се стори ужасен, когато се погледнах в огледалото. Бях забравил какъв опърпан вид имах съвсем до скоро. Не беше чудно, че Лу Пренц беше престанал да ме кани на обяд. Напълно приличах на това, което бях в действителност — безработен, беден второстепенен актьор. След това си спомних седемте хиляди долара в банката. Ако можех да се измъкна от тази каша, щях да подновя гардероба си и да тормозя Лу, докато не ми намери някоя работа. Но най-напред трябваше да се измъкна от кашата!
— Ще вземеш комплекта за гримиране — каза Мацо. Беше влязъл, без да го чуя.
— Какво е всичко това? — попитах аз настоятелно и го погледнах.
— Чу какво ти казах! Вземай го!
„Спокойно! — казах си, когато влязох в банята. — Ти имаш последната дума. Няма да подписваш нищо.“
Прибрах маската, мустаците и веждите в кутията, а Мацо я взе от мен. На леглото имаше куфар, в който видях един от костюмите на Джон Мерил Фергюсън, които бях носил преди. Мацо сложи вътре кутията с маската, затвори капака и щракна закопчалките.
— Да вървим.
Слязохме по стълбите и излязохме през отворената входна врата. Отвън чакаше едно очукано такси. На волана седеше Марко — нощният пазач. От сенките във вестибюла изникна един мъж, който пое куфара от Мацо.
— Това е Педро — представи ми го Мацо. — Той ще се грижи за теб. Прави каквото ти каже… Чаткаш ли?
Имах време да го огледам — нисък, набит, широкоплещест, с лек светлосин костюм и тъмнокафява панамена шапка.
Докато се снимах в киното, бях попадал на всякакви бандити й главорези, но този надминаваше всички тях. Мина ми през ум, че той може да е палачът ми. Приличаше точно на палач. Може би тъкмо той беше убил Лари Едуардс и Чарлс Дювайн.
— Ти няма ли да дойдеш? — попитах аз Мацо.
Той се ухили подигравателно:
— Днес имам друга работа. Върви с Педро. Той ще се погрижи за теб.
Педро ми махна да се качвам в таксито. Изпитах импулсивно желание да побягна, но видях двама души от охраната, застанали недалеч на слънце, да ни наблюдават. Облян в пот аз слязох по стълбите и се качих в таксито. Педро седна до мен на изтърбушената седалка. Колата потегли.
— Спокойно, мистър Стивънс — каза Педро тихо. — Вие си гледайте вашата работа, аз ще гледам моята. Съгласен?
Неговата работа? Да ме убие? Не казах нищо.
Когато стигнахме голямата желязна порта, аз се наведох напред и я огледах. Един човек отвори. Сега вече бях сигурен, че ако имах възможност, бих могъл да я разбия с ролс-ройса, но дали изобщо щях да имам тази възможност? Не беше ли прекалено късно?
Отпуснах се на седалката и таксито се понесе към центъра на града. Дали пък да не побягна, когато сляза от таксито пред входа на „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“. Там, щеше да има журналисти. Педро не би посмял да извади пистолет на улицата пред тях. Реших, да хукна веднага щом пристигнем. По пълната с хора улица Педро и останалите горили не можеха да ме преследват.
Тогава изведнъж таксито се отклони от главния булевард и тръгна по една пряка.
Погледнах Педро стреснат.
— Пътят не е оттук — казах с пресъхнала уста. Той се ухили.
— Ще минем през задния вход, мистър Стивънс — отговори той. — Така няма да се притесняваме заради нахалните журналисти.
Сякаш беше прочел мислите ми. Отново ме обзе страх. Помислих си дори дали да не скоча от колата в движение. Погледнах вратата и видях, че дръжката за отваряне е свалена.