Тежката ръка на Педро улови моята.
— Спокойно, мистър Стивънс.
Таксито намали скорост и зави вдясно към някакъв подземен гараж. Бариерата се вдигна и влязохме.
От сенките изпълзяха трима души — бяха от охраната на Фергюсън. Те застанаха около колата — смълчани, бдителни, зловещи.
Педро слезе с куфара в ръка.
— Да тръгваме, мистър Стивънс.
Слязох от таксито и се огледах. Сякаш по даден знак, тримата се приближиха до мен, така че нямаше как да не тръгна с Педро към асансьора. Той натисна бутона. Влязохме в кабината и горилите се отдръпнаха.
Слязохме от асансьора и Педро ме поведе по дълъг коридор, след това отвори една врата и се отдръпна, за да мина.
— Спокойно, мистър Стивънс. Стойте и чакайте, става ли?
Влязох в луксозно обзаведена приемна, в която имаше двадесетина удобни кресла и маси, с разпръснати по тях списания.
— Седнете — каза Педро, след това се настани в едно от креслата и взе от масата списание „Плейбой“.
Отидох до големия прозорец и погледнах надолу към булевард „Парадайз“. Бяхме на двадесет и четвъртия етаж. Хората се виждаха като мравки, а колите — като миниатюрни играчки. Оттатък бяха плажът, палмите и морето.
Изведнъж Педро подсвирна с уста.
— Тази кукла дори не си е кръстосала краката! — измърмори той. — С удоволствие бих си поиграл с нея!
Не му обърнах внимание. Умът ми работеше трескаво. Досега всичките ми планове за бягство бяха осуетени. Ами ако сега се втурна към вратата и се развикам за помощ? Ако…
В този момент вратата се отвори и на прага застана Соня Малкълм.
Видът й донякъде ме успокои. Откакто попаднах в този кошмар тя беше единственото нормално човешко същество, което бях срещнал, но знаех, че не мога да забъркам и нея. Не бих могъл да й обясня в каква помия съм се потопил. Едва ли щеше да ми се отдаде такава възможност, но дори и да ми се отдадеше, тя сигурно щеше да си помисли, че съм побъркан.
— Мистър Стивънс? — каза Соня Малкълм и ме погледна. — Моля последвайте ме.
Видях как приятните й сериозни очи оглеждат критично протрития ми костюм и старите ми обувки. Изглежда беше свикнала с безупречно облечените богати бизнесмени, които идваха в офиса, но изражението на лицето й не се промени.
Погледнах я в очите, но по нищо не пролича, дали ме е познала. А и защо да ме познае? Сега не бях скрит зад фасадата на Джон Мерил Фергюсън. Пред нея стоеше само Джери Стивънс — безработният, второстепенен актьор.
Последвах я в коридора. Педро стана, хвърли списанието с мърморене, взе куфара и тръгна след нас. Завихме по коридора и след малко видях вратата на кабинета на Джон Мерил Фергюсън.
„Зад тази врата — помислих си аз — ме чака Джо Дюран с последните документи за подпис.“ Опитах се да се овладея.
Соня отвори вратата и застана встрани.
— Мистър Стивънс, сър.
Тя ме покани с ръка да вляза.
Прекрачих прага на познатия ми кабинет, където очаквах да видя Дюран. Замръзнах на мястото си, докато Соня затваряше вратата зад мен.
Вместо Дюран, зад бюрото, на което преди два дни бях седял аз самият, сега видях този, чийто двойник бях — Джон Мерил Фергюсън!
Мислите се движат със скоростта на светлината.
Докато седях и гледах мъжа, седнал зад бюрото, в главата ми се върна една случка. Веднъж един пиян известен актьор ме беше хванал за слушател и ми разказваше колко страшно нещо му се случило.
— Бях заспал, Джери — спомних си, че ми каза той тогава. — Изведнъж се събудих и се намерих застанал прав край леглото. Сякаш бях излязъл от тялото си и го гледах… Беше истинско, от плът и кръв, не отражение в огледалото. Самият аз! Това е най-страшното и мистериозно нещо, което съм преживявал! Аз… извън собственото си тяло!
Знаех, че са пиянски брътвежи, но запомних думите му.
Сега сякаш аз бях излязъл от тялото си. Дни наред се бях виждал маскиран като Джон Мерил Фергюсън и си бях казвал, че бих могъл да съм Джон Мерил Фергюсън.
И сега напълно разбрах онзи пиян актьор — преживявах същото, което ми беше разказал той — нещо ужасяващо и в същото време мистериозно.
Джон Мерил Фергюсън стана, заобиколи бюрото и тръгна към мен с широка приветлива усмивка.
— Мистър Стивънс! — възкликна той, когато стигна до мен. — Не очаквахте да ме видите, нали? — Джон Мерил Фергюсън стисна ръката ми сърдечно. — Предполагам, че сте озадачен. Елате, трябва да поговорим.
Без да пуска ръката ми, той ме заведе до един стол.
— Не се притеснявайте толкова! Трябва да ви благодаря за много неща. — Приятелският му тон ме успокояваше. — Седнете. Хайде да пийнем нещо.
Седнах, а той отиде до барчето. Погледна ме през рамо и се ухили: