Той стана, отиде до бюрото и натисна едно копче на интеркома.
— Мис Малкълм, може ли да дойдете за малко? — На мен каза: — Мис Малкълм също е моя секретарка и ще се погрижи за теб. Тя е в течение на всичко. Само Дюран, мис Малкълм и Мацо знаят какво всъщност стана. Можеш напълно да разчиташ на нея.
Соня влезе.
— Ще поверя мистър Стивънс на грижите ви, мис Малкълм — каза Фергюсън и й се усмихна. — Вие знаете какво да правите, нали?
— Да, сър.
Аз се изправих като в някакъв сън.
— Помисли за всичко това, Джери — каза Фергюсън и стисна ръката ми. — Ще ме уведомиш ли за решението си в шест часа тази вечер?
— Да, сър — отговорих аз и последвах Соня навън от кабинета.
Мислите ми се завъртяха в някаква вихрушка. Какво предложение само! Сто хиляди долара на година, плюс квартира и кола! И почти без работа! Щях да имам достатъчно време, за да опозная този прекрасен град.
И повече никакъв Мацо, никакъв Педро, никакви опасения, че могат да ме убият!
Просто не можех да повярвам!
Соня спря пред една врата и я отвори.
— Ще работим в един кабинет, мистър Стивънс — каза тя и ме въведе в голяма слънчева стая с две бюра, телефони, пишещи машини и интерком. Изгледът към морето беше фантастичен.
— Мистър Фергюсън е чудесен, нали? — каза Соня и се усмихна. — Той е като някакъв бог. Може да промени живота ти с едно махване на ръка. Все още не мога да повярвам, че се спря на мен.
— Е, и аз имам късмет.
— Гледала съм ви по телевизията. Трябва да е чудесно да си кинозвезда.
— Не вярвайте, ако някой ви каже подобно нещо — отговорих аз. Соня ми харесваше. — С радост ще се махна от този занаят.
Тя се засмя.
— О, не! Искам да ми разкажете за него някой път. Но да вървим. Имате прекрасен дом и отлична кола…
Тя ме поведе по коридора до асансьорите и се спуснахме в подземния гараж.
— Ето я — каза Соня и посочи един двуместен бледосин Мерцедес с подвижен покрив. — Не е ли прекрасна?
Винаги си бях мечтал за Мерцедес. Обиколих колата, потупах ламарината и се усмихнах.
— Фантастична е!
Тя отвори вратата и се качи. — Трябва да бързаме, мистър Стивънс. Днес имам ужасно много работа.
Седнах зад волана и усетих върху себе си погледите на две от горилите. Подкарах към бариерата и тя се вдигна.
Боже! Сякаш се возех върху някакъв облак!
— Завийте вдясно и карайте по булеварда — упъти ме Соня. — Ще ви кажа къде да отбиете.
Сякаш бях в някакъв цветен сън — прекрасна кола, красива жена…
В края на булеварда ми каза да завия вляво към морето. Подкарах покрай препълнения с хора плаж и след като го отминахме трябваше да свия вдясно. Излязохме на тясна пясъчна алея.
— Оттук се стига до частния плаж на мистър Фергюсън — обясни Соня.
След малко спряхме пред желязна порта. Пазачът поздрави и отвори. Подкарах нататък по алеята и скоро стигнахме до някакъв висок жив плет и палми. Видях едно бунгало.
Спрях.
— Това ли е?
— Да. Това е едно от тях.
— Едно от тях?
— Има общо четири, но са напълно отделени едно от друго. Мистър Фергюсън вече не ги използва.
Слязох от колата и заедно със Соня приближихме към бунгалото. Бунгало?
Беше направено от дебели борови трупи, имаше голяма веранда с маса, столове и малък бар. Просто лъхаше на разкош.
Соня изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и ми махна да я последвам.
Влязох в уютна, луксозно обзаведена всекидневна. Имаше всичко — телевизор, стереоуредба, бар, кресла, бюро с два телефона… Полираните чамови дъски на пода бяха покрити с голям персийски килим, а по стените имаше картини.
Новият ми дом!
Просто не можех да повярвам.
— Има две спални, две бани и напълно обзаведена кухня — продължи Соня. — Имате късмет, мистър Стивънс. Това е истински рай!
Заведе ме в голямата спалня — огромно легло, шкафове, телевизор… Другата спалня беше по-малка, но също толкова луксозно обзаведена.
— За бунгалата се грижи мисис Суонсън — каза Соня. — В момента тук не живее никой друг. Тя ще ви приготвя закуска и ще ви готви. Трябва само да наберете 22 на зеления телефон и да й кажете какво желаете. Разбрах, че умее да готви много добре. Ще се грижи и за прането ви.
— Невероятно!
— Хладилникът е добре зареден, но ако все пак имате нужда от нещо, можете да го поискате.
Тя погледна лицето ми и се засмя.
— Какво значи да работиш за мистър Фергюсън! Чудесно е, нали?
— Не питай! — промърморих аз.
Когато се върнахме обратно във всекидневната, отвън се чу клаксон на кола.
— Това е за мен, мистър Стивънс. Трябва да бързам. Ще се справите и без моя помощ, нали?