— Сега си част от нашия персонал — каза Фергюсън. — Не трябва да забравяш, че служителите ми не говорят за работата си. Ако журналистите те питат, ще казваш, че си мой личен секретар и нищо повече. Нали?
— Да, сър.
— А сега за теб има малко работа. Съжалявам, че започвам толкова бързо, но се налага. Заминавам след час. Искам да избегна пресата и всички останали. — Той махна с ръка към банята. — Дрехите и маската ти са там. Искам да се преоблечеш да излезеш през главния вход с Мацо. Ще отидете в моята резиденция и ще останеш там, докато се върна. Вероятно ще отсъствам само ден-два. Веднага след това ще бъдеш свободен да правиш каквото си пожелаеш в продължение на може би две седмици.
Прониза ме разочарование. Вече се бях подготвил да изляза със Соня, за да вечеряме. След това си спомних, че вече съм личен секретар на Фергюсън срещу сумата от сто хиляди долара годишно.
— Да, сър.
Отидох в банята, където намерих куфара, донесен от Мацо.
След петнадесет минути вече бях преоблечен и си бях сложил маската. Докуцуках до вратата на банята и отворих.
Фергюсън стоеше до прозореца. Дюран го нямаше.
При отварянето на вратата Фергюсън се обърна и ме погледна. За миг остана като закован, втренчен в мен, след това вдигна ръка към лицето си. Аз също вдигнах ръка към лицето си. Той направи крачка назад. Аз направих крачка напред.
— Боже мой! — възкликна Фергюсън. — Чувствам се странно.
— Боже мой! — казах аз, имитирайки гласа му. — Чувствам се странно.
След това добавих със своя собствен глас:
— Радвам се, че одобрявате, сър.
Фергюсън се разсмя.
— Джери, ти си чудесен! Дявол да го вземе! Имам чувството, че се гледам в огледалото!
Той се приближи и се вгледа в мен.
— Това е забележителна маска! — потупа ме по рамото и се засмя. — Не бих повярвал, че е възможно. А и гласът… — След това погледна часовника си. — Имам само още няколко минути. — Отиде до интеркома, натисна бутона и каза: — Мацо, готов съм за теб.
Вратата се отвори и влезе Мацо.
— Заведи Джери у дома, Мацо — нареди му Фергюсън и се обърна към мен. — Моля те, прави каквото ти каже Мацо. Ти си дяволски добър артист.
И се усмихна.
— Да тръгваме! — каза Мацо.
Последвах го по коридора към асансьорите. Когато минах покрай вратата на новия си кабинет се поколебах. Щеше ми се да се отбия, за да се извиня на Соня за вечерта, но Мацо ме дръпна да продължавам.
Журналистите отново бяха пред вратата, но охраната ме качи в ролс-ройса без проблеми. Имах чувството, че гледам стар филм за втори път.
Колата потегли и чух припрените викове на репортерите: Мистър Фергюсън! Само за момент, мистър Фергюсън!
— Тези нахални копелета никога не се отказват — изръмжа Мацо.
Само преди няколко часа кроях планове как да открадна ролс-ройса, за да избягам, а сега бях член на екипа на Фергюсън и получавах заплата, за която не бих и мечтал.
Отпуснах се и се замислих за Соня. Тя беше мой тип жена. След няколко дни щях да я поканя отново на вечеря. Исках да задълбоча познанството си с нея — много го исках.
В апартамента на Фергюсън свалих маската и се върнах във всекидневната, където ме чакаше Мацо.
— Имам нови инструкции — каза той. — Според тях ти трябва да останеш в къщата, а аз няма нужда да се тревожа за теб. Можеш да ходиш където си искаш без маска, но не трябва да се доближаваш до портата, защото някой може да те види. Чаткаш ли?
— Искаш да кажеш, че не е задължително да стоя в тази стая, така ли? И мога да ходя навсякъде в имението?
— Точно така, приятел. Нали ти казах, че ще оцелееш? — той посочи зеления телефон на бюрото. Ако искаш нещо за ядене, обади се по този телефон. — Той отиде до вратата и се ухили. — Имам среща с една кукличка. Тази вечер смятам да се позабавлявам както трябва. Сега, приятел, можеш да правиш каквото искаш, само стой настрана от портата.
Без да престава да се хили, Мацо излезе от стаята.
Беше пет часът. Отидох до задния прозорец и погледнах плувния басейн. Стори ми се удивително примамлив. Беше ми трудно да повярвам, че вече мога да правя каквото си поискам, стига да не излизам от имението.
Съблякох се, сложих някакви плувки, които намерих в един от шкафовете, взех кърпа от банята и слязох надолу по стълбите към големия вестибюл. Когато минавах по терасата към басейна, видях Мацо да потегля с ягуара. Махнах му с ръка, но той не ме забеляза.
Прекарах край басейна около час. Вечерното слънце беше чудесно. Когато се бършех, дойде Джонас и каза:
— Нещо за пиене, мистър Стивънс?
— Защо не? Искам едно много голямо и много сухо мартини.
— Веднага, мистър Стивънс. — И отиде до бара. „Дявол да го вземе! — помислих си аз. — Ето това е животът!“