— Вие трябва да сте мистър Джери Стивънс! — възкликна тя, след като застана до стола ми.
„Боже мили!“ — помислих си аз докато ставах. Само това ми липсваше сега! Показах й чаровната си усмивка.
— Мистър Стивънс! Не искам да ви безпокоя, но просто трябва да ви кажа колко ми хареса изпълнението ви в „Шерифът от ранчо Хикс“!
Ако имаше класация за смърдящи филми, „Шерифът от ранчо Хикс“ щеше да обере всички оскари. Отново си залепих чаровната усмивка.
— Много мило от ваша страна, мадам. Благодаря ви.
— Следя с интерес всичките ви филми, мистър Стивънс — продължи тя. — Вие имате забележителен талант.
Талант? Стори ми се, че чух магарешкия смях на Лу.
Погледнах я в очите и леко се стреснах.
Тази жена не беше съвсем като обикновените хотелски самотници. В тъмносините й очи имаше стоманен оттенък, а устните й бяха тънки като лист хартия.
— Благодаря — казах аз, защото не знаех какво друго мога да кажа.
Тя продължаваше да ме гледа усмихната.
— Тъкмо се канех да вечерям. Чудех се дали не бихте дошли с мен? — Тя замълча за миг и продължи:
О, мистър Стивънс! Бъдете мой гост! Ще ми доставите такова голямо удоволствие! — Направи още една пауза, видя, че се колебая и добави: — Толкова бих искала да ми разкажете за вашата работа… Но може би вече сте вечеряли?
Вечерял! За последен път бях ял някъде по обяд — един мазен хамбургер! Бях обезумял от глад.
Въпреки това се колебаех. Бяха минали около четиридесет минути. Мистър Дюран имаше достатъчно време, за да ми се обади. Тази старица очевидно беше фрашкана с мангизи. Бъдете мой гост! Не можех да устоя на такава покана. Мисълта за голямата сочна пържола и купчината пържени картофки изпълни устата ми със слюнка.
— О, с удоволствие. Благодаря ви.
Тя плесна с ръце.
— Толкова се радвам! Не мислех, че… — Усмихна се. — Хайде да тръгваме тогава. Обожавам уестърните! Сигурна съм, че ще ми разкажете как се снимат. Трябва да има толкова много интересни трикове!
Старицата тръгна към изхода. Аз се изненадах. Бях си помислил, че ще вечеряме в ресторанта на хотела, но тя продължаваше да върви. Последвах я.
Вън на стъпалата портиерът вдигна шапката си и й се поклони, след което подсвирна. Почти веднага от тъмнината се появи един тъмносин ролс-ройс „Силвър Клауд“. Един японец със сива униформа излезе и отвори вратата.
— Има един приятен малък ресторант… — каза старицата. — Сигурно го знаете… „Бенбоу“. Ще се отегчите ли, ако вечеряме в него?
„Бенбоу“! Никога не бях ходил там, но бях чувал за него. Най-добрият ресторант в цялата околност. Дори в охолните си дни не се осмелявах да погледна ценоразписа му!
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се качи в колата. Малко замаян, но освободен от тъмния облак на отчаянието, който вече се бе разсеял, аз се настаних удобно на седалката до нея.
Шофьорът седна зад кормилото и колата се плъзна по улицата.
— Мадам — казах аз и се усмихнах в нейната посока, — не успях да разбера името ви.
— О, колко глупаво от моя страна — тя сложи ръка на лакътя ми.
Пуделът, който държеше в скута си, скочи оттам и се качи на коленете ми. Малкото животно започна да ме ближе по лицето. Ако нещо може да ме изкара от равновесие, това е да ме ближе куче. Аз го бутнах настрана доста рязко и в същия момент почувствах остра болка в бедрото си. Кучето изджафка и падна на пода. Аз се надигнах:
— Мадам! — възкликнах възмутено. — Вашето куче ме ухапа!
— Уважаеми мистър Стивънс. Предполагам, че се заблуждавате. Сигурна съм, че Куки никога не би направил подобно нещо. Той е най-милият малък джентълмен и обожава… — Останалата част от думите й потъна в мрак.
Стаята беше голяма, луксозно обзаведена и меко осветена от няколко лампи с абажури. Намерих се легнал в едно двойно легло. Главата ми тежеше и устата ми беше суха. Направих усилие, изправих се на лакти и огледах озадачен обстановката. Точно срещу леглото имаше огромно огледало. Отражението ми в него, така, както лежах на леглото, показваше, че съм не само озадачен, но и доста уплашен.
Все пак луксозното обзавеждане донякъде ме успокои. Доста пари бяха похарчени, за да се направи тази стая повече от уютна, а парите винаги ми вдъхваха увереност. Тежките завеси на прозореца бяха спуснати.
Погледнах си часовника. Беше 8,45. Сутринта или вечерта? Колко време бях лежал в това легло? Когато се качих в ролс-ройса, беше 23.00. Спомних си убождането в бедрото, което бях взел за ухапване от пудела. С известна доза ужас осъзнах, че дребната старица ми е забила спринцовка с някакъв бързодействащ наркотик.
„Боже мили! — помислих си аз. — Нима са ме отвлекли?“