— Съжалявам — отговорих аз.
— Стаята му е над моята. През цялото време го чувам как се разхожда напред-назад. Като животно в клетка е. Напред-назад, напред-назад. — Тя ме погледна, а в големите й теменужени очи се четеше страх. — Последния път, когато го видях, завесите бяха спуснати. Седеше в полумрак. Заприлича ми на статуя. Когато му заговорих, не каза нищо. Болногледачът му дори не ми позволи да се приближа до него. А сега вече не ме пускат и в стаята. Чудя се дали няма да умре. — Тя изведнъж удари дланта си с юмрук. — Какво ще стане с мен, ако умре? Старата кучка, ще пипне всичките му пари!
Слушах я и усещах ужаса в думите й.
— Снощи опитах да отворя вратата й. Сега старата кучка се заключва отвътре. Говорих и с Мацо. — Лорета вдигна отчаяно ръце. — Той се страхува от нея.
Зачудих се дали наистина е говорила с Мацо или това е поредната й измислица. Главната ми грижа беше как да я накарам да ме остави на мира.
Последва дълга пауза, през която тя не отдели поглед от мен.
— Не казваш нищо, Джери. А аз разчитам на теб. Имам нужда от помощта ти. Ще платя за помощта ти. Помисли! Два милиона долара!
Мисис Хариет беше казала: „След няколко дни ще има пълнолуние и ще я затворим отново. Обещай й да направиш каквото поиска от теб.“
— Не съм забравил — казах аз. — Трябва да помисля още малко. Сигурен съм, че ще намеря решение.
— На всяка цена! — Гласът и стана твърд. — Мисли!
Лорета се изправи и добави:
— Наблюдават ме непрекъснато! Смятах, че мога да разчитам на Мацо, но… — Тя дойде до мен и прокара пръсти през косата ми. Докосването й ме накара да потреперя. — Мили Джери! Мисли! Помогни ми!
Аз се изправих бързо.
— Не трябва да знаят, че идваш при мен. По-добре си върви.
Тя сложи ръка на рамото ми.
— За Бога, Джери! Не вярвай каквото ти говори старата кучка! Не вярвай каквото ти говори Дюран! Вярвай на мен!
Видях отчаянието и ужаса в очите й. Спомних си Лари Едуардс и Чарлс Дювайн.
— Чуй ме, Джери! — продължи тя. — Не вярвай на никого! Вярвай само на мен!
Изтласках я до вратата.
— Да, успокой се. Вярвам ти.
— Заради теб самия, Джери! Бъди на моя страна. Не се оставяй да те убедят в измишльотините си! Предупреждавам те — тази стара кучка и Дюран Са зли и алчни дяволи! Могат да ме убият, Джери! Могат да убият и теб!
Отчаянието и безумието в гласа й върнаха всичките ми стари страхове.
— Ще намеря решение — казах аз и отворих вратата. Тя се огледа боязливо в тъмния коридор и прошепна:
— Имаме толкова малко време, Джери. Ще дойда утре вечер. Намери решение — и си отиде бързо и безшумно.
Аз затворих вратата и излязох на балкона. Загледах се в осветената от луната ливада. Мисис Хариет беше казала, че Лорета е луда. Не можеше да е иначе! И все пак това предупреждение… „Могат да ме убият! Могат да убият и теб!“
Заставих се да погледна жестоките факти такива, каквито са. Бях сигурен, че са убили Лари Едуардс и Чарлс Дювайн. Обзе ме страх.
Седнах и се опитах да се успокоя. Замислих се за Джон Мерил Фергюсън с широката му, приветлива усмивка. „Ти си твърде ценен, за да мога да те изгубя.“ Замислих се за мисис Хариет. „Тя забременя, но не можа да го износи… Беше момченце… От този момент сякаш рухна. Започна да си въобразява разни неща.“
Според мисис. Хариет, зад прозорците с железните решетки заключваха Лорета, когато получи поредния пристъп, но според самата Лорета, там държаха болния Джон Мерил Фергюсън…
„Стаята му е над моята. През цялото време го чувам как се разхожда напред-назад. Като животно в клетка е. Напред-назад, напред-назад.“
Измислици?
Изтрих запотеното си лице с опакото на ръката си. Тази сутрин бях срещнал Джон Мерил Фергюсън в кабинета му. Бях разговарял с него. Стъпките, за които говореше Лорета, изглежда бяха чиста фантасмагория. Фергюсън със сигурност не беше заключен в лявото крило на къщата. След това си спомних отчаяния, уплашен поглед на Лорета, когато ми говореше всичко това. Нима наистина горе има някой?
Трябваше да разбера на всяка цена.
Станах, отидох във всекидневната и опитах вратата към коридора. Все още беше отключена. Съвсем тихо излязох навън и се приближих до горния край на стълбата. Вестибюлът беше осветен, но нямаше охрана. Мацо каза, че сега съм един от техните хора. Изглежда пазачите бяха махнати, защото повече нямаше нужда от тях. Останах там доста време, докато реша как да стигна до лявото крило. После се върнах до началото на главния коридор и оттам тръгнах по левия, който беше съвсем слабо осветен. Щеше ми се да познавам вътрешното разположение на тази огромна къща. Отвън трите прозореца с решетките бяха в далечния край на фасадата, така че продължих предпазливо нататък.