Пред мен коридорът завиваше. Спрях и надникнах зад ъгъла. Нямаше охрана. Нямаше никой. Тръгнах отново. Имаше четири врати, които би трябвало да водят към онези стаи.
Прозорците с решетки бяха три. Подминах първата врата и спрях пред втората — това би трябвало да е първата стая с решетка на прозореца. Натиснах внимателно дръжката, но беше заключено. Опрях ухо до дървената повърхност и се вслушах. Не чух нищо. Отидох до третата врата. Отново опитах дръжката. И тук беше заключено. Отново се ослушах.
Това, което чух, накара космите на тила ми да настръхнат — равномерни стъпки на човешки крака.
След малко чух кашляне, после стъпките продължиха.
Отдалечих се от вратата.
Значи Лорета не си беше измислила тези стъпки! Те бяха съвсем истински! Вътре имаше човек, който крачи, както каза тя, подобно на животно в клетка.
Но това не можеше да е Джон Мерил Фергюсън. Бях се срещнал с него само преди няколко часа — усмихнат приветливо, той ми беше казал колко ценен съм и че не иска да ме загуби. Тогава кой беше вътре?
Прилепих още веднъж ухо до вратата и почувствах, че нещо меко докосва крака ми.
Това докосване едва не ме накара да излетя през покрива. Отскочих настрани и погледнах надолу.
Пуделът на мисис Хариет седеше на задните си лапи и ми махаше с предните.
Лежах на леглото в осветената от луната стая и умът ми работеше трескаво. Не можех да спя.
Кой беше затворникът зад решетките в лявото крило? В едно бях сигурен — това не беше Джон Мерил Фергюсън, както твърдеше Лорета. Нали го бях срещнал през деня? Нали бях подписал договор за седем години?
Кой би могъл да е затворникът?
Когато тръгнах към стаята си, пуделът ме последва. Затворих вратата под носа му. Уплаших се да не започне да лае, но не го направи.
Сега лежах на леглото и мислех за затворения горе човек и за Лорета, която каза, че ще дойде пак.
Нервите ми бяха опънати до скъсване. Опитах се да се успокоя с мисълта, че Лорета е луда. Сутринта щях да кажа на мисис Хариет, че продължава да ме тормози. Може би беше време да я затворят? През отворения прозорец се виждаше луната — почти пълна.
Да я затворят?
Мисис Хариет беше казала, че стаите с решетки са за Лорета, когато получи пристъп и не може да се владее.
Но там вече беше затворен някой!
Станах от леглото, защото знаех, че няма да мога да заспя, отидох във всекидневната и запалих лампата върху бюрото.
Тази къща ме потискаше. Копнеех да се измъкна от нея. Тук ставаше нещо зловещо, нещо твърде объркано, за да мога да го спра.
Седнах зад бюрото.
Навсякъде цареше тежка, потискаща тишина. Единственият звук, който чувах, беше равномерното тупкане на сърцето ми. Луната хвърляше причудливи сенки върху килима.
Часовникът на бюрото показваше 1,50.
Опитах се да разсъждавам. Всичко това не би трябвало да ме занимава. Сега бях част от екипа на Фергюсън. Бях подписал договор, съгласно който в продължение на следващите седем години трябваше да бъда негов двойник, когато замине, срещу невероятната заплата от сто хиляди долара годишно.
„Считай се за щастливец — мъчех се да се успокоя аз. — И в най-смелите си мечти не си си представял, че ще получиш такава работа. Как ли ще зяпне Лу Пренц от изумление, когато научи! Лягай си! Върви да спиш! Това, което става тук, няма нищо общо с теб. След няколко дни Джон Мерил Фергюсън ще се върне и ти ще живееш в луксозната къща край морето. Само след няколко дни ще можеш да поканиш Соня на вечеря.“
Само че сенките на Лари Едуардс и Чарлс Дювайн изглеждаха твърде близо до мен. Отчаяният поглед на Лорета не ми даваше мира. Имах чувството, че мисис Хариет и пуделът й са в стаята при мен.
Стоях напълно неподвижен, изпълнен със страх, и тишината ме измъчваше. Изведнъж чух тих звук — щракване на метал. В тишината ми се стори, че чувам експлозия.
Реагирах. Станах и застанах неподвижно, ослушах се. След това разбрах какъв беше този звук. Отидох бързо до вратата и натиснах дръжката.
Вратата беше заключена.
Някой беше превъртял ключа!
Втренчих се в бравата с разтуптяно сърце и ме обзе панически страх. Какво стана! Защо ме заключиха?
След това женски писък раздра тишината. От него кръвта буквално замръзна във вените ми. Ужасът в този писък ме накара да отстъпя потресен няколко крачки назад. Сърцето ми заби като бясно.
Последва миг тишина, после някакво шумолене и тъп удар, който ми се стори, че разтърсва цялата къща — такъв зловещ звук издава човешкото тяло, когато падне от високо и се удари в твърда повърхност.