Чаках и слушах с изтръпнали ръце и крака. След това чух гласове, мъжки гласове. Приближих се до вратата и опрях ухо в повърхността й.
Различих гласа на Мацо.
— Стой настрана, не я докосвай.
Друг мъжки глас отговори, но не успях да чуя какво.
— Извикай доктор Вайсман — пролая Мацо. Разбрах, че жената е умряла.
Мисис Хариет? Лорета?
Чух пуделът на мисис Хариет да джафка.
Този изпълнен с ужас писък, после звукът от падането! Това беше убийство!
След това изведнъж се чуха много гласове и сред тях ясно различих спокойния тембър на мисис Хариет, но тя говореше твърде тихо, за да разбера какво казва. Лорета!
„Могат да ме убият, Джери! Могат да убият и теб!“
Беше ми казала това преди по-малко от два маса… Те го бяха направили!
С олюляване стигнах до стола и седнах. Чувах гласове някъде отдолу — съвсем слаби. Пуделът беше престанал да лае. След няколко минути ключалката изщрака отново и вратата на стаята ми се отвори.
На прага застана мисис Хариет. Гледаше ме. Върху бялата си нощница беше облякла черен копринен пеньоар. Държеше пудела в ръце.
— Джери, скъпи — каза тя. — Толкова се радвам, че не си си легнал още. Случи се нещо ужасно. — Лицето й беше напълно безизразно, но малките й тъмносини очички блестяха. — Чу ли? Горката Ета! Падна от стълбите. Ходеше насън.
Мисис Хариет се приближи и седна до мен.
— Когато получи пристъп, винаги ходеше насън. Вгледах се в тази зловеща стара жена. Не казах нищо.
— Мисля, че е счупила гръбначния си стълб — продължи мисис Хариет, като си играеше с ухото на пудела. — Синът ми ще се разстрои толкова много! Толкова я обичаше!
Устата ми се изпълни със стомашни сокове. Изтичах до банята и повърнах. Трябваха ми няколко минути, за да се съвзема.
„Могат да убият и теб!“
Върнах се бавно във всекидневната.
— Горкият Джери! — каза мисис Хариет тихо. — Вие, хората на изкуството, сте толкова чувствителни! Ето, изпий това.
Тя ми подаде чаша, наполовина пълна със скоч. Отпих.
— Така е по-добре. — Потупа ме успокоително по ръката. — Джери, ще трябва да ни помогнеш. Ще дойде доктор Вайсман. Той ще трябва да повика полицията.
Отидох до стола и седнах.
— Джери! — Тонът й ме накара да замръзна. — Ти си тук, за да помагаш! Престани да се държиш като дете! Чуваш ли какво ти казвам!
„Могат да убият и теб!“
Изпих уискито и се помъчих да се овладея.
— Какво трябва да направя? — попитах, без да я гледам.
— Всички знаят, че Джон е тук. Той ще се върне най-рано след седмица. Не искам да му казвам какво се е случило преди да си дойде. Иначе ще се върне веднага. Това, което прави в момента, е от жизнена важност. Трябва да заемеш мястото му. Чуваш ли ме?
— Да.
— Сложи си маската. Ще кажа на доктор Вайсман, че си приел случилото се много тежко, но полицаите може би ще искат да поговорят с теб. Ще се погрижа да не те безпокоят прекалено много. Искам да разбереш следното. Ще кажеш, че Ета много рядко е ставала насън. Ако те питат, трябва да им кажеш само това, макар и да не смятам, че ще се наложи. Джон винаги се е грижил за полицията. Разбира се, ще има разследване, но няма да те викат. Джон винаги се е грижил и за съдебния лекар. Ще трябва да присъстваш на погребението. Ще бъдем само ние. А сега върви и си сложи маската.
Нямах избор. Тази стара жена ме плашеше до смърт. Бях сигурен, че именно тя е наредила да убият Лорета, така, както беше наредила да убият Лари Едуардс и Чарлс Дювайн.
Влязох в банята и с разтреперани ръце сложих маската си.
Дали пък сега, когато дойде полицията, не беше моят шанс да се измъкна от този кошмар? Дали да не разкъсам тази маска пред тях и да им кажа истината?
Спомних си приветливата усмивка на Джон Мерил Фергюсън.
„Ти си твърде ценен, за да мога да те загубя.“
Спомних си и договора за седем години. Замислих се за онези ужасни дни, когато седях край телефона и чаках, буквално умрял от глад.
След погребението тази ужасна старица щеше да се прибере в Сан Франциско и щях да се отърва от нея.
Замислих се за луксозната къща, в която щях да живея. Замислих се за Соня Малкълм.
„Това не е твоя работа“ — казах си. Моята работа беше да спечеля парите, които беше готов да ми плаща Джон Мерил Фергюсън.
Може би уискито ми вдъхна кураж. Докато намествах маската, реших, че въпреки всичко ще остана на работа при Фергюсън.
Изразът „Парите са власт“ е общоприето клише. В света на киното го бях чувал достатъчно често, но тъй като сам никога не бях разполагал с много пари, въобще нямах ясна представа какво точно означава то.