Тази нощ разбрах значението на този израз в цялата му зловеща сила.
С маската и един от черните костюми на Фергюсън аз застанах на балкона, намиращ се над главния вход на къщата.
Цялата градина беше осветена — английската ливада и желязната порта на входа на имението.
Десетина мъже седяха в полукръг пред вратата долу — главорезите от охраната. Докато гледах, един лъскав кадилак спря пред портата, отвориха му и след това се плъзна по алеята към входа на къщата.
Предположих, че пристига доктор Вайсман. Излязох бързо от всекидневната и застанах в горния край на стълбището.
Вестибюлът беше ярко осветен. Долу, край стъпалата лежеше тялото на Лорета Мерил Фергюсън, все още със светлосиния пеньоар. Краката й бяха голи. Отстрани стоеше Мацо с безизразно лице. Погледнах бръснатата му глава. Саблен удар?
Вероятно го беше видяла да се приближава и беше надала онзи писък… След това я е ударил по врата и е хвърлил тялото й надолу по стълбището.
Един висок, дебел мъж с властен вид и гъста бяла коса разговаряше с мисис Хариет. Не можех да чуя какво й казва.
Разгледах го добре. Имаше едро лице, челюстите му издаваха добро хранене, беше облечен с черен безупречен костюм. Излъчваше надменност и арогантна самоувереност. Очевидно това беше доктор Вайсман.
Той коленичи край Лорета, докосна я леко, обърна главата й, вдигна клепача й и се изправи.
— Нищо не може да се направи мисис Фергюсън. Тя е мъртва — каза той със звучен баритон. — Оставете всичко на мен. Не трябва да я местим. Ще се обадя на шефа на полицията Таръл.
— Скъпи докторе, мисля, че първо трябва да поговорим — долових гласа на мисис Хариет. — Няма да ни отнеме много време.
Тя сложи ръка на лакътя му, дръпна го във всекидневната и затвори вратата.
Опрях ръце на парапета и зачаках. Мацо започна да се разхожда из вестибюла. На лицето му беше изписано безпокойство.
Минаха десет минути, след това вратата на всекидневната се отвори и отново се появиха доктор Вайсман и мисис Хариет.
— Синът ми е съкрушен, докторе. Не искам да го безпокоят.
— Разбира се, че няма. Да го прегледам ли? Може да му дам успокоително.
— Желае да бъде сам.
— Разбирам. А сега, мисис Фергюсън, идете в стаята си и си легнете. Оставете всичко на мен. Ако се наложи, ще ви повикам.
— Разчитам на вас, докторе — каза мисис Хариет и го потупа по ръката. Тази ужасна старица изглежда си падаше по този жест. — Ако се наложи, ще бъда на ваше разположение.
Тя тръгна нагоре по стълбите, а аз бързо се прибрах в апартамента си и затворих вратата. Излязох на балкона.
Полицаите пристигнаха след десет минути с две коли. Дойде и линейка.
Доктор Вайсман беше задвижил нещата.
Видях двама цивилни агенти и един униформен сержант да се качват по стълбите. Върнах се във всекидневната и открехнах вратата към коридора. Мисис Хариет стоеше там, където бях стоял аз, беше опряла ръце на парапета и гледаше втренчено надолу. Чух гласове. Най-силен беше сочният глас на доктор Вайсман, но не можех да доловя какво казва.
Целият театър свърши за по-малко от двадесет минути. Докато гледах в тъмнината, се чудех колко ли се кани мисис Хариет да плати на доктор Вайсман. Непосредственото ми впечатление беше, че този човек може да бъде купен, стига сумата да е достатъчно голяма.
Видях мисис Хариет да се отделя от парапета и да тръгва бавно надолу по стълбите. Аз излязох и заех мястото й. Долу бяха двамата агенти. Сержантът стоеше край вратата. Доктор Вайсман владееше положението изцяло.
Мисис Хариет слезе при тях.
— Съжалявам, мадам — каза единият от агентите, — но се налага да ви зададем няколко въпроса. Разбирам, че моментът е неподходящ, но…
— Разбра се, разбира се — отговори мисис Хариет и попи очите си с кърпа. — Трябва да знаете, че синът ми изобщо не знае как е станало това. Той е шокиран, както ще потвърди доктор Вайсман, и не бива да бъде безпокоен.
— Разбирам, мадам — отговори агентът и тръгна към всекидневната. Мисис Хариет и доктор Вайсман го последваха.
Влязоха двама санитари с носилка, качиха тялото на Лорета върху нея, покриха го с чаршаф и го изнесоха навън. Другият агент се приближи до Мацо и му заговори, а той започна да свива с безразличие маймунските си рамене.
Върнах се във всекидневната и седнах. Толкова ми се гадеше, че дори не можех да мисля.
Затварянето на автомобилни врати и ревът на двигателите ме накараха да стана отново. Излязох на балкона и видях полицейските коли и линейката да си тръгват.
Толкова! Ето това е силата на парите!
Върнах се в стаята и влезе мисис Хариет. Тя затвори вратата и ме погледна изпитателно.