— Скъпи Джери, всичко е уредено. Няма да има нужда от теб. — Старческите й устни се разтеглиха в тържествуваща усмивка. — Лягай си. Вземи приспивателно, ако искаш. Не забравяй, че за горката Ета това все пак е спасение.
Мисис Хариет тръгна да си върви, спря до вратата, обърна се и добави:
— Джери, няма да се наложи да те викат на предварителното следствие. Доктор Вайсман ще се погрижи за всичко. Толкова мил и услужлив човек! Разбира се, ще трябва да дойдеш на кремацията, но никой няма да те безпокои. Лека нощ.
Тя ми махна с ръка и си тръгна. Следващите шест дни ми се сториха като шест години.
Мацо ми носеше храна. Не ми говореше, а и аз нямах какво да му кажа. По цели часове стоях на балкона и четях романчета. Вечер гледах телевизия. Мъчех се да се успокоя с мисълта, че съм на работа при Джон Мерил Фергюсън и че заплатата ми е сто хиляди долара годишно.
Само че твърде често си спомнях онзи писък и зловещото тупване, мислех за отчаянието в очите на Лорета и си спомнях думите й: „За Бога, Джери! Не вярвай каквото ти казва тази стара кучка! Не вярвай каквото ти казва Дюран! Вярвай на мен!“
Мислех и за човека, който крачеше напред-назад в стаята с решетки на прозореца.
На сутринта на шестия ден дойде Мацо със закуската и каза:
— Всичко е уредено. Предварителното следствие мина като по вода. Слагай си маската. Ще горят Лорета тази сутрин в единадесет.
Искаше ми се да стоваря юмрука си върху маймунското му лице, искаше ми се да изкрещя, че е убиец. Станах и отидох в банята.
— Нещо притеснява ли те? — попита той и влезе след мен.
— Не е твоя работа. Разкарай се!
— Казвам ти, нямаше никакви проблеми — ухили се той доволно. — Слагай маската и облечи черен костюм.
Единствените опечалени бяхме аз, мисис Хариет и пуделът. Отидохме до крематориума с ролс-ройса. Пред него имаше една кола, а отзад още две.
Новината беше плъзнала и журналистите вече бяха пред входа — хиените репортери, фотографите, телевизионните екипи, осветителите и тълпата зяпачи. От трите коли се изсипаха горилите, пропуснаха да мине ролс-ройса и спряха напиращата тълпа.
Вътре ни чакаше застаряващ свещеник, на чието лице беше изписана професионална тъга. Изглеждаше изпълнен със страхопочитание към мисис Хариет и мърмореше съчувствени слова. Проведе опелото бавно, сякаш се стремеше да оправдае заплатата си, колкото се може по-добре.
Когато ковчегът започна да се плъзга към пещта, аз паднах на колене. От дете не бях се молил, но сега се помолих за Лорета.
Пуделът започна да джафка. Докато се мъчех да намеря подходящи думи за мъртвата, чух мисис Хариет да го укорява:
— Тихо, миличко! Дръж се почтително!
Бавно и мъчително минаха още два дни.
Хранех се, седях на балкона, четях и чаках.
На третата сутрин, когато седях след закуска на балкона, видях ролс-ройсът да излиза от гаража. Появи се Джонас с някакви куфари, които сложи в багажника, а след това излезе мисис Хариет с пудела. Каза му нещо, той й се поклони почтително, след което тя се качи на задната седалка и колата потегли.
Колко благодарен бях, че виждам гърба й!
Мацо влезе безшумно в стаята.
— Тази сутрин ще ходиш в корпорацията — каза той. — Сложи маската.
С ягуара ме закара до предния вход и горилите ме преведоха през тълпата чакащи журналисти. Отново чух обичайните умолителни викове и видях блясъка на фотосветкавиците.
Качихме се с асансьора и влязохме в кабинета на Джон Мерил Фергюсън. Зад голямото бюро седеше Джоузеф Дюран.
— Ела, Стивънс — посрещна ме той и се усмихна пестеливо. Посочи ми стол.
Седнах.
— Трябва да ти благодаря за великолепното изпълнение по време на кремацията. Давам си сметка, какво изпитание е било за теб.
Едва ли можех да кажа нещо в отговор, така че замълчах.
— Мистър Фергюсън се върна — продължи Дюран. — Сега ще си свободен да правиш каквото поискаш поне две седмици. Ти доказа на практика, че си незаменим наш служител и сме повече от доволни от теб.
— Благодаря, сър — отговорих аз.
Дюран се наведе напред и отвори куфарчето си. Отвътре извади чекова книжка.
— Това е първата ти месечна заплата, Стивънс. Плюс малка премия.
Станах и взех чека. Беше за десет хиляди долара.
— Благодаря, сър — казах аз и го прибрах в портфейла си.
— Сега можеш да вървиш. Свободен си. Махни маската. Дрехите ти са в другата баня, втората врата нататък по коридора. Прибери се в бунгалото си. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. — Разбрахме се, че няма да напускаш града, няма да разговаряш с журналисти и няма да споменаваш на никого за работата си.