— Да, сър.
— Добре, Стивънс. Върви и се забавлявай.
Аз тръгнах към вратата, спрях и се обърнах назад.
— Ще предадете ли на мистър Фергюсън искрените ми съболезнования за смъртта на жена му?
Усмивчицата му изчезна.
— Разбира се, Стивънс. Върви.
През следващите три часа ходих по магазините, за да си купя дрехи. Намерих един специализиран мъжки магазин и си устроих истински празник. Най-накрая, когато се сдобих с всичко необходимо, занесох покупките в мерцедеса и тръгнах към къщата на брега.
Пазачът на входа ме погледна, кимна и вдигна бариерата.
Докато карах по алеята, ми хрумна, че заменям един затвор с друг. И тук щяха да ме наблюдават, но ми беше все едно. Имах пари! Бях се махнал от онази зловеща къща и смятах наистина да се позабавлявам.
Беше едва обедно време. Веднага щом разопаковах покупките си и ги подредих в гардероба, се обадих във „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ и поисках да ме свържат с мис Соня Малкълм.
— Обажда се Джери Стивънс — казах аз, когато чух гласа й. — Съжалявам за онзи път. Какво ще кажеш да излезем довечера?
— С удоволствие — отговори тя и ми се стори, че го казва искрено.
— Соня — продължих аз, — не познавам този град. Къде бихме могли да отидем? Ще ми се да е някое приятно място, за предпочитане край морето. Току-що получих заплатата си. Парите не са проблем.
Тя се засмя.
— Е… — замисли се и накрая каза: — Има един ресторант на брега… „Албатрос“. Чувала съм, че е много хубав, но и скъп.
— Звучи добре. Ще дойда да те взема. Къде живееш?
— Не, няма нужда. Ще те чакам там. Имам кола. Трудно ще откриеш адреса ми.
— Никой адрес не е труден за намиране, щом там чака красиво момиче — казах аз. — Къде е?
— Към осем и половина, става ли? Ще бъда там. И затвори.
Аз бавно поставих слушалката на мястото й. Добре, значи не желаеше да знам къде живее. Може би имаше съквартирантка. Може би се притесняваше от квартала, в който живее, може би… свих рамене.
Важното беше, че щях да отида на вечеря със Соня Малкълм. Но бях любопитен. Опитах се да я открия в телефонния указател, обаче без успех. След това си спомних, че отскоро е секретарка и може би още не е вписана.
Обядвах и излязох на пустия плаж. Поплувах, полежах на слънце, после пак поплувах.
Излегнах се на сянка под една палма и се замислих за Лорета. Не исках да мисля за нея, но не можех да прогоня от главата си ужасния писък и зловещото строполяване на тялото й. Спомних си крематориума, свещеника, пудела.
Изведнъж се почувствах самотен. Дали в тази къща на морския бряг щях да се чувствам така добре, както си мислех отначало? Погледнах пустия плаж. Бях свикнал да се движа сред хора, да разговарям. Внезапно обзелата ме самота и мрачните болезнени мисли ме потискаха ужасно.
Върнах се бавно в къщата. Пустотата й също ме потискаше. Опитах се да мисля, че трябва да съм благодарен, задето разполагам с такова хубаво място, но знаех, че се самозалъгвам.
Колко много биха се променили нещата, ако Соня беше тук при мен, за да споделим целия този разкош! Разбрах, че съм се влюбил в нея още от първия момент, в който я видях. Бях сигурен, че ако е при мен, наистина ще бъдем щастливи.
Замислих се за предстоящата вечер. Не бях сигурен за Соня. Изглеждаше добре разположена към мен. Дали би могла да изпита нещо повече от това? Вече не бях безработен второстепенен актьор. Сега бях Джери Стивънс — личният секретар на един от най-богатите и влиятелни хора на света. Имах заплата от сто хиляди долара!
„А защо си мислиш, че не те е харесала? — попитах се аз. — Боже! Дано да е!“
Изведнъж ми се прииска да се махна от тишината в тихата, самотна къща. Влязох в банята, взех душ, избръснах се внимателно и си сложих сивия, току-що купен костюм, подходяща риза, виненочервена вратовръзка и новите обувки. Погледнах се в огледалото и ми се стори, че изглеждам доста по-добре от преди.
Реших да сляза с колата по крайбрежния булевард, да намеря „Албатрос“ и да запазя някоя тиха маса, на която да можем да разговаряме. След това смятах да отида да разгледам града.
Тъкмо тръгвах, когато иззвъня телефонът. Звукът ме стресна, защото не го очаквах. Поколебах се и вдигнах слушалката.
— Да?
— Мистър Стивънс? — чух мъжки глас.
— Да. Кой се обажда?
— Мистър Стивънс, аз съм Джак Маклин и отговарям за персонала в нашата корпорация.
Гласът беше мек, но уверен. Този човек беше свикнал да заповядва.
— Така ли?
За мен длъжността, с която се представи, не означаваше нищо.
— Мистър Стивънс. Като новопостъпил в корпорацията, предполагам, че още не сте имали възможност да се запознаете с общите задължения на служителите.