— Дори не знаех, че има общи задължения — отговорих аз отегчено.
— Точно така, мистър Стивънс. Изпратих ви по пощата един екземпляр. Трябва да го получите утре. Налага се да го проучите внимателно.
— Добре — отговорих аз. — Благодаря, че се обадихте.
— Мистър Стивънс. За да предотвратя разочарованието ви по-късно, трябва да ви кажа, че съгласно един от основните ни принципи, нашите служители не могат да поддържат лични, извънслужебни връзки помежду си.
Изведнъж в главата ми нахлу кръв.
— Не ви разбирам — възкликнах аз.
— Доколкото ми е известно, поканили сте мис Соня Малкълм на вечеря.
— Това изобщо не ви засяга! — извиках аз.
— Мис Малкълм също е отскоро при нас. Тя не знаеше за съществуването на това наше правило — продължи той, сякаш не беше чул какво му казах. — Сега вече то е доведено до знанието й, аз уведомявам вас.
Побеснях така, че не можах да кажа дума. Докато се мъчех да се овладея, спокойният глас продължи:
— Също така, мистър Стивънс, длъжен съм да ви уведомя, че в имотите на мистър Фергюсън имат право да влизат само упълномощени за това лица. Вие имате разрешение да живеете в една от къщите, но не можете да имате посетители.
— Слушайте — почти изкрещях. — Аз съм личният секретар на мистър Фергюсън! Тъпите ви правила не се отнасят за мен! Ще правя това, което ми харесва!
— Разбирам ви, мистър Стивънс. Естествено, вие ще поискате разрешение от мистър Дюран относно приемането на посетители, но мис Соня Малкълм ще трябва да ми се подчини.
И той затвори.
Побеснял от гняв, набрах номера на корпорацията.
— Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън. Мога ли да ви бъда полезна? — каза приятен женски глас.
— Свържете ме с мис Соня Малкълм — изръмжах в отговор.
— Извинете, сър, това личен разговор ли е?
— Какво ви интересува? Свържете ме.
— Един момент, сър.
Зачаках, а кръвта запулсира в слепоочията ми. След доста време отново чух същия глас:
— Мис Малкълм е възпрепятствана и не може да ви се обади, сър. Да ви свържа ли с мистър Маклин?
Треснах слушалката.
Боже! Бях побеснял, като луд за връзване!
9
Вятърът шумолеше в листата на палмите. Морето блестеше от слънчевите лъчи. Плажът беше като някакъв златен килим.
И кой, по дяволите, се интересуваше от всичко това?
Обзе ме объркване, гняв, самота. Желаех Соня! Имах нужда от нея!
Седях на верандата и гледах пустия плаж. Една чайка излетя от огнения кръг на слънцето, спусна се над водата и изчезна с жален писък.
Все още чувах гласа на Джак Маклин: „Мис Соня Малкълм ще трябва да ми се подчини.“
Опитах се да се успокоя. Този нещастник си въобразяваше, че може да ми нарежда какво да правя, само че го очакваше истинска изненада! Нямаше да позволя да се бърка в личните ми отношения със Соня Малкълм! Да върви по дяволите!
Взех решението си и отидох до мерцедеса, който бях паркирал под сянката на едни палми. Пазачът — поредният нисък набит и зловещо изглеждащ главорез, ми кимна свъсено и вдигна бариерата.
Подкарах към града. Беше 17,05. Нямах представа до колко часа е работното време във „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“. Предположих, че служителите напускат сградата през задния вход. Трябваше да рискувам и да застана там.
Завих по страничната уличка, по която се стигаше до изхода на подземния гараж, намерих свободно място край тротоара, за да паркирам, и се приготвих да чакам. Мястото беше удобно. Виждах изхода на гаража и човека, дежурещ край бариерата.
Минутите се занизаха. Не преставах да гледам часовника си. Служителите започнаха да излизат малко след шест. Най-напред тръгнаха колите. Внимателно гледах хората в тях — всички бяха добре облечени, типични висши чиновници. След около двадесет минути заизлизаха секретарките, обикновените служители, низшия персонал. Те бяха без коли.
Запалих двигателя и се наведох напред с разтуптяно сърце. Потокът от мъже и жени сякаш нямаше край. Някои от тях разговаряха, други спираха, за да разменят последни думи, преди да се сбогуват.
Най-накрая я видях. Изкачи се по наклонената рампа. Вървеше забързано и беше сама.
Никой не разговаряше с нея. Никой не й махна с ръка. Беше нова служителка.
Тръгна надолу по улицата към булеварда. Оставих я да се отдалечи достатъчно и подкарах бавно след нея.
На булеварда възникна проблем. Наложи се да се включа във вечерното движение и се оказах заобиколен отвсякъде с движещи се коли. Виждах я как крачи по тротоара. Опитах се да намаля скоростта, но нетърпеливите клаксони зад мен веднага ме накараха да се откажа. Изпреварих я ядосан. Пред мен не се виждаше свободно място, за да мога да спра край бордюра. Докато я наблюдавах в страничното огледало, едва не се блъснах в колата пред мен. Соня продължаваше да върви по булеварда, но вече я бях изпреварил значително.