Но трябваше да започна да пиша сега, докато все още помня и най-малките подробности.
Къщата край морето би била идеалното място за работа. Там никой нямаше да ме безпокои. Щях да пиша сутрин, следобед да плувам и да обмислям сюжета, а вечер отново да пиша.
Подкарах по булеварда и спрях пред един магазин за преоценени стоки. Продавачът ме убеди да купя на старо една електрическа пишеща машина марка Ай Би Ем. Взех също листа за писане и резервни мастилени ленти.
Сложих всичко това в колата и подкарах към къщи. По пътя престанах да се чувствам самотен. Ръцете просто ме сърбяха да започна.
Влязох в къщата и вътре заварих една едра усмихната негърка, която чистеше всекидневната. Каза ми, че името й е мисис Суонсън. Спомних си, че Соня ми бе споменала за нея.
— Ако искате нещо специално за вечеря — добави мисис Суонсън, — просто ми кажете.
— Благодаря. Би било чудесно — отговорих аз, защото не ми се излизаше отново. — Но не искам нищо специално. Донесете ми каквото и да е.
— Имам чудесни пържоли.
— Прекрасно.
— Добре, мистър Стивънс. Ще ви донеса вечерята към осем часа.
Веднага щом тя си отиде, аз извадих пишещата машина от колата, включих я и започнах да се упражнявам. Сред многото други неща, които бях вършил, докато чаках да получа работа в киното, беше и писането на писма с различни предложения до този и онзи. След час възвърнах старата си скорост.
Напълних една чаша с уиски и излязох на верандата, за да обмисля бъдещата си книга. Записах имената върху един бележник и срещу всяко от тях нахвърлих описание, което изобщо не отговаряше на хората, за които смятах да пиша.
Когато свърших тази работа, мисис Суонсън ми донесе чудесна пържола с гарнитура. Каза ми, че следващата вечер ще ми приготви един от специалитетите си — пиле с къри. Дадох й пет долара. Широката й белозъба усмивка показа изненадата и удоволствието й.
Тя си отиде, а аз се нахраних, занесох приборите в кухнята, седнах на масата и започнах да пиша. Писах без почивка до два и половина, след което прибрах листата, заключих ги и отидох да си легна.
Преди да засия се замислих за Соня. Бях доста изненадан, че някак си тя вече беше изместена в периферията на съзнанието ми, като старите филми, в които бях участвал — помнех ги, но ми се струваха нереални. Струваше ми се, че повече нямам нужда от нея. Тя имаше своята кариера и за нея аз не означавах нищо. Сега и тя не означаваше нищо за мен — реших, че е била само моментно увлечение.
Писах историята около Фергюсън в продължение на шест дни и по-голямата част от нощите. Мисис Суонсън идваше да чисти два пъти седмично и всяка вечер ми готвеше чудесна вечеря. Следобедите плувах. Никой не ме беше търсил от „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ и чувството ми за самота беше изчезнало. Вече имах какво да правя — нещо, което поглъщаше цялото ми внимание, а когато човек е зает по този начин, самотата, дори жените, за него не съществуват.
Тогава, на шестата вечер, когато пишех на машината пред широко отворения френски прозорец и луната осветяваше морето пред мен, чух ръмжене на приближаваща се кола.
Помислих си, че Дюран идва да провери какво правя. Ако влезеше и видеше пишещата машина и всичките изписани страници, без съмнение щеше да се поинтересува какво има на тях. Не можех да позволя такова нещо.
Светкавично прибрах листата в едно чекмедже, взех машината и я мушнах под леглото в спалнята. След това се върнах в другата стая.
Чух стъпките по верандата, събрах кураж и пристъпих напред.
На прага стоеше самият Джон Мерил Фергюсън. Това беше последният човек, когото очаквах да видя.
— Здравей, Джери — поздрави той и влезе в стаята.
— Надявам се, че не те безпокоя.
Той пое въздух бавно и дълбоко.
— Ни най-малко, сър. Не правех нищо определено. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— Не, благодаря. — Фергюсън се приближи до масата, издърпа стол и седна. — Исках да поговорим.
Озадачен и смутен, аз седнах срещу него.
На масата имаше нощна лампа, която използвах, когато пишех. Той протегна ръка и я угаси. Останаха да светят само двете лампи на стената и стаята потъна в полумрак.
— Е, Джери — каза той. — Как ти се струва живота тук?
Какво, по дяволите, беше това? Замислих се. Пред мен стоеше един от най-богатите и влиятелни хора на света… Какво правеше той при мен? Да пита един безработен второстепенен актьор как намира живота си… Още повече се обърках.
— Чувствам се много добре, сър — отговорих аз.
— Благодарение на вас. Безкрайно съм ви задължен за това, което направихте за мен.
Той кимна и раздвижи неспокойно ръцете си.
— Как прекарваш времето си?