Смъкнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах завесите. Прозорецът беше закрит с тежък метален капак. Бутнах го, но не помръдна. Обърнах се към стаята и забелязах врата. Още докато приближавах, видях, че няма дръжка. Беше непоклатима като капака на прозореца. Влязох в банята. Всичко беше свръхлуксозно, но нямаше прозорец. Погледнах вградения в стената шкаф. Вътре имаше две четки за зъби в целофанови опаковки, електрическа самобръсначка, флакон одеколон, дунапренова гъба за баня, също в целофан, и тоалетни сапуни. Погледнах се в огледалото. По четината на лицето си разбрах, че съм бил упоен само няколко часа.
Докато се възползвах от тоалетните принадлежности, се опитах да овладея страха си. Това беше добър ход. След като се измих и избръснах, се върнах в стаята значително по-спокоен. Освен това усетих, че съм гладен.
Отидох до леглото и видях, че до нощната лампа на шкафчето има бутон. Вероятно звънец. Поколебах се за миг и го натиснах. Задържах пръста си няколко секунди и след това го махнах оттам.
След това седнах в голямото кресло и зачаках. Не се наложи да чакам дълго. Вратата без дръжка се плъзна встрани и влезе мъж, който буташе количка за сервиране. Вратата веднага се затвори зад него.
Този човек беше гигант. Беше поне с десет сантиметра по-висок от мен, а аз съм метър осемдесет и три. На раменете му можеше да завиди всеки щангист, а ръцете му бяха огромни и мускулести. Главата му беше изцяло бръсната, а лицето му напомняше на герой от някакъв комикс на ужаса — дебел нос, уста без устни и малки блестящи очички. Докато се снимах в уестърните, бях попадал на много здравеняци, изпълняващи ролята на злодея грубиян, но извън снимачната площадка всички те бяха като котенца в сравнение с този. Той беше непредсказуем като горила и опасен като ранен тигър.
Мъжът избута количката до средата на стаята и ме погледна. Свирепите му малки очички ме смразиха. Започнах да казвам нещо, но млъкнах. Честна дума, изкара ми акъла от страх. Останах да го гледам с отворена уста, а той се върна до вратата. Тя се отвори и се затвори след него. Извадих кърпата си, избърсах лицето и ръцете си, но ароматът на топла храна ме накара да скоча на крака. Приближих се до количката. Какво пиршество! Дебела, сочна пържола, купичка все още цвърчащи пържени картофи, купчина палачинки, от които се стичаше кленов сироп, препечени филийки, масло, конфитюр и цяла кана кафе.
Придърпах един стол и започнах да се тъпча както трябва. „Храната дава сила“ — казах си аз и захапах пържолата. Е, наистина бях отвлечен, но поне нямаше да умра от глад. Когато приключих с яденето и се убедих, че не е останало нищо, на количката видях пакет „Честърфийлд“ и запалка. Запалих цигара, седнах отново на креслото и зачаках.
Сега се чувствах много по-спокойно. Замислих се за предишната нощ и за дребната старица. Струваше ми се, че тя има нещо общо с мистър Дюран. Само това би могло да обясни отвличането ми. Изпълнен с надежда, аз реших, че мистър Дюран ме е одобрил и че по известни само на него причини ме е довел в тази стая, за да продължи пробата. След това се замислих за маймуната, която докара количката, и пак започнах да се потя. Казах си, че не бива да се правя на герой пред такъв звяр. Да се спречкаш с подобен човек беше все едно да се спречкаш с банциг, а аз решително нямах такива намерения. Така че продължих да чакам и да се потя.
Измина половин час. Непрекъснато гледах часовника си и се чудех кога ли ще започне действието. Бях изпушил четири цигари и вече започвах да нервнича, когато вратата изведнъж се отвори и влезе маймуната. Следваше я нисък мургав мъж, когото веднага познах по черните обувки от гущерова кожа — беше Джоузеф Дюран.
Понечих да се надигна, но той ме сряза с твърд металически глас:
— Не ставайте, мистър Стивънс.
Той отиде до другото кресло и се настани. Аз го разгледах. Описанието на Лу беше съвсем точно, само дето беше пропуснал да спомене, че мистър Дюран излъчваше не само аромат на богатство, но и някаква зловеща заплаха — нещо, което не можеше да се сгреши.
Погледнах маймуната, застанала до вратата. Гледаше ме както тигър би гледал закуската си. Реших да изчакам Дюран да заговори първи.
Изглежда не бързаше никак. Нетрепващите му черни очи ме проучиха внимателно, след което кимна, както се надявах, с одобрение.
— Мистър Стивънс — каза той накрая, — естествено, вие се чудите защо е всичко това. Няма нужда да се безпокоите. Беше абсолютно наложително да ви доведем тук именно по начина, по който ви доведохме.
— Отвличането е федерално престъпление — отговорих аз, ядосан, че гласът ми звучи толкова неуверено.
— Така смятам и аз. — Той погледна ноктите си. — Мистър Стивънс, моментът не е подходящ, за да се задълбочаваме върху правните аспекти на довеждането ви тук. Може би по-късно, но не сега. — Той преметна единия си силен крак върху другия и обувката от гущерова кожа се залюля към мен. — Има факти, отнасящи се за вас, които бих желал да потвърдим. — Замълча за секунда и продължи: — Вие сте второстепенен актьор, играл с известен успех в няколко уестърна. От около шест месеца нямате работа. Усилено търсите работа. — Той ме изгледа. — Вярно ли е това?