— О, правя най-различни неща. Плувам. Тук е чудесно. Прекрасен град.
Той се вгледа в мен. В очите му имаше напрежение.
— Искам да направиш нещо за мен, Джери. Това не ме изненада. Не би дошъл тук, ако нямаше причина.
— Разбира се, сър.
— Маската ти тук ли е?
— Разбира се сър.
— Тази вечер искам да заемеш мястото ми в резиденцията.
Стреснах се.
— Разбира се, сър. Както кажете.
— Няма да има проблеми. Колата ми е навън. Сложи си маската и иди в резиденцията. Охраната ще те пусне. Ще отидеш в апартамента ми и ще останеш там, докато не ти се обадя. Сега никой не знае, че ще заемеш мястото ми. Всички ще мислят, че там съм аз самият. Вече съм предупредил Джонас да сервира в апартамента и да не позволява на никой да ме безпокои. Разбираш ли?
— Да, сър.
— Добре. Много съм доволен от теб, Джери. А сега иди и си сложи маската.
Тогава се случи нещо ужасно и невероятно.
Дясната вежда на Джон Мерил Фергюсън се отлепи и падна. Падна като отвратителна гъсеница на масата между нас.
Последва дълга, напрегната пауза. Полуосветената стая сякаш беше заредена с напрежение, което сякаш всеки момент щеше да се взриви.
Човекът, когото смятах за Джон Мерил Фергюсън, изведнъж изпусна тих стон, блъсна стола си назад и скочи на крака. Огледа се наоколо като подплашено животно, което не знае в коя посока да побегне, след това се втурна като обезумял към отворения френски прозорец.
Реакцията ми последва почти автоматично. Протегнах крак напред, успях да достигна глезена му и го изпратих на пода. Падането му разтърси постройката. Веднага се хвърлих върху него, притиснах с колене размаханите му ръце и го задържах без да може да ми направи нищо.
Вгледах се в лицето му, след това отлепих другата вежда и мустаците.
— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз, останал без дъх.
Опита се да ме отхвърли, но го държах здраво.
— Пусни ме — изпъшка той.
Без да изпускам ръцете му изпод коленете си, аз посегнах под брадичката, напипах края на гумената маска и я свалих от лицето му.
Вгледах се в него. Той също ме гледаше, с някакво отчаяние.
След това по тялото ми премина вълна на ужас, който ме парализира, по гръбнака ми полазиха студени вълни.
Сякаш чух подигравателния глас на Мацо: „На леваци като него често се случват злополуки.“
Под себе си бях затиснал Лари Едуардс!
Изправих се на крака с мъка и направих крачка назад, втренчен в него.
— Боже мой! Лари! Казаха ми, че си умрял! — възкликнах най-накрая.
Той също се изправи бавно. Изглеждаше уплашен и изтощен.
— Трябва да се махна оттук! — изпищя той с истеричен глас.
— Няма да отидеш никъде, докато не ми кажеш какво се е случило! — срязах го аз. — Седни. Ще ти донеса нещо за пиене.
Той погледна към отворения френски прозорец и след това към мен.
— Не се опитвай, Лари! — казах аз. — Ако не седнеш и не ми кажеш какво става, ще счупя проклетия ти врат!
Той се поколеба, след това сви безпомощно рамене и се отпусна в близкото кресло. Без да свалям поглед от него, аз отидох до барчето, напълних една чаша с уиски и му я подадох. Той отпи жадно.
— Защо си тук? От къде на къде ти хрумна да ме изпращаш в резиденцията? — попитах аз, надвесен над него.
— Исках да спечеля време — измърмори той. — Съжалявам, Джери, но мислех само за себе си.
Заобиколих го и седнах срещу него.
— Какво искаш да кажеш? Слушай, Дари, хайде да започнем от самото начало. Най-напред, защо си маскиран като Фергюсън?
И той се разприказва.
Случило му се същото, което и на мен. Лу Пренц му казал да отиде в хотел „Плаза“. Там се срещнал с мисис Хариет. Упоила го и се събудил у дома й. Предложили му по хиляда долара на ден. Той приел, а Чарлс Дювайн му изработил маска. Научил се да се подписва като Джон Мерил Фергюсън и да имитира гласа му. Накрая го завели в резиденцията на Фергюсън точно както и мен.
— Видя ли Лорета? — попитах аз.
Той избърса потта от лицето си.
— Не успях да задържа тази бясна кучка настрана от леглото си. Заедно с всичките й приказки, че не била женена за Фергюсън и че трябвало да дойде някакъв си свещеник. Предполагам, че и при теб е било същото.
— Тя е мъртва — казах аз в отговор. — Убиха я. Лари Едуардс се сепна.
— Казаха ми, че била сомнамбул и паднала по стълбите.
— Бях там, когато се случи това. Чух писъка й. Когато човек ходи на сън, не му идва на ум да пищи. Сигурно Мацо й е строшил врата.
— Не, Мацо не е такъв човек. Ако някой е строшил врата й, това е само Педро. Той е палачът на Дюран. Когато разбере, че не съм там, ще тръгне след мен. Трябва веднага да се разкарам от този проклет град.