По стъблата на елите бяха начертани сини стрелки. Двамата полицаи се взираха скептично в изпражненията на овцете, стъпваха встрани в пирена и упорито продължаваха да се катерят. Наклонът ставаше все по-стръмен. Скаре се задъха, но Сейер крачеше без усилие. Веднъж спря, обърна се и се загледа надолу към застроената площ. От тази височина се виждаха само покриви в розово, кафяво и черно. Продължиха, без да разговарят, отчасти защото дишането им се ускоряваше от усилието да вървят, отчасти защото се бояха какво ще заварят. Гората ставаше все по-гъста. В един момент ги обгърна полумрак. Сейер зорко следваше пътеката с очи, не за да не се препъне, а за да огледа внимателно терена. Ако нещо действително се е случило горе, не бива да изпуснат евентуални следи. Вървяха точно седемнайсет минути, когато гората се разреди и през дърветата проникна слънчева светлина. Вече виждаха езерото с огледална повърхност, не по-голямо от язовир, сгушено сред елите, подобно на тайна стая. Мигом обходиха мястото с очи. Проследиха с поглед жълтата линия на тръстиката и малко по-нататък забелязаха нещо като плаж. По-скоро изглеждаше тинесто място с четири-пет големи камъка — достатъчна преграда за тръстиката. Наглед само там човек можеше да стигне до водата. В тинята и калта видяха жена, легнала с гръб към тях. Горната част от тялото й бе покрита със зимно яке, иначе бе гола. До нея на купчина стояха дрехи в синьо и бяло. Сейер спря рязко и инстинктивно посегна към телефона на колана си. После промени решението си. Пристъпи встрани от пътеката и предпазливо се приближи към тялото. Обувките му жвакаха.
— Остани на място — подвикна той тихо към Скаре.
Партньорът му се подчини. Сейер отиде съвсем близо до водата и стъпи върху камък, за да погледне жената отпред. Не искаше да докосва нищо. Очите й бяха леко хлътнали, полуотворени и вторачени някъде в езерото. Очната ципа, изгубила вече блясъка си, се бе набръчкала. Зениците изглеждаха големи, но не съвсем кръгли. Устата зееше, покрита с жълтеникава пяна, достигаща и до носа. Сякаш беше повърнала. Лицето й се намираше на сантиметри от водата. Сейер долепи два пръста до сънната й артерия. Кожата, макар и изгубила еластичността си, на допир не се оказа толкова студена, колкото очакваше той.
— Мъртва е — установи той.
Забеляза червеникавовиолетови петна по ушите и шията й. Кожата на краката й беше настръхнала, но непокътната. Върна се по същия път. Скаре чакаше леко отпуснат, с ръце в джобовете. Страхуваше се да не сбърка.
— Под якето е чисто гола. Няма видими наранявания. Към осемнайсет-двайсетгодишна.
Сейер повика линейка, съдебни патолози, фотограф и криминалисти. Обясни им как да стигнат дотам: по пътя от задната страна на Възвишението, защото оттам имаше начин да се мине с кола. Предупреди ги да спрат на известно разстояние от местопроизшествието, за да не унищожат евентуални следи от автомобил. Огледа се къде да седне и си избра най-плоския камък. Скаре се отпусна до него. Втренчиха се безмълвно в белите й крака и в русата й коса — гладка, средно дълга. Тя лежеше настрани, почти в ембрионална поза. Ръцете й — прибрани към гърдите, а краката — свити в коленете. Якето, метнато небрежно върху горната половина на тялото й, стигаше до бедрата. Само якето беше чисто и сухо. Останалата част от дрехите й, събрани на купчина зад гърба й, бяха мокри и мръсни: дънки с колан, риза на сини и бели карета, сутиен, тъмносин колежански пуловер; маратонки „Рийбок“.
— Какво е това над устата й? — промърмори Скаре.
— Пяна.
— Ясно, но откъде се е взела?
— Надявам се да разберем по-късно. Като че ли си е легнала да спи и е обърнала гръб на целия свят.
— Никой не се съблича гол, преди да се самоубие.
Сейер замълча. Отново погледна трупа, бялото тяло до черното езеро, обградено от тъмни ели. Нищо от тази сцена не напомняше за насилствена смърт, по-скоро внушаваше спокойствие. Зачакаха.