Юнас се разплака. От гърлото му се изтръгнаха задавени ридания.
— Въпреки това сте продължили напред. Намерили сте верен другар в лицето на кучето си. Разширили сте търговската си дейност. Бизнесът ви е потръгнал. Нужни са много сили, за да започне човек отначало, както сте сторили вие.
Юнас кимна. Думите сякаш го поляха със студен душ.
Сейер се бе прицелил и произведе нов изстрел.
— А после, когато най-после нещата са се поуталожили и животът е продължил, се е появила Ани.
Юнас се стъписа.
— Вероятно ви е гледала обвинително, когато сте се срещали по улицата? Сигурно сте се чудили защо се държи така недружелюбно с вас. И когато сте я забелязали да тича с раница на гърба, сте решили веднъж завинаги да разберете за какво става дума?
По склона тичаше момиче. Тя ме позна веднага и рязко спря. Лицето й болезнено се сви и ме погледна с недоверие. Цялото й същество искаше да ме отблъсне. Намръщи се и зае почти агресивна поза спрямо мен. Това ме обезпокои.
Тя тръгна с бързи крачки, без да се обръща. Повиках я по име. Не исках да се откажа, трябваше да разбера каква е причината! Най-сетне тя се предаде и се качи при мен. Седеше, вкопчила здраво ръце в раницата в скута си. Карах бавно, исках да оформя изречение, но не знаех откъде да започна, дали не бях на път да направя нещо, което да стане опасно и за двама ни. Продължих да шофирам, а с крайчеца на окото си долових как напрегнатото момиче ми отправя тежко обвинение.
„Имам нужда да поговоря с някого — подзех аз колебливо и стиснах здраво волана. — Не ми е лесно.“
„Знам“, отвърна тя, загледана през прозореца. После внезапно се обърна към мен и за миг ме измери с поглед. Възприех поведението й като малка пробойна и се помъчих да се отпусна. Все още имаше време да се измъкна от цялата каша и да я оставя зад гърба си, но тя седеше до мен и ме слушаше. Вероятно е била достатъчно зряла, за да разбере всичко това, а може би искаше само да си призная и да я помоля за прошка. Ани с нейните вечни приказки за справедливост.
„Хайде да отидем някъде да поговорим, Ани. Тук, в колата, не е удобно — предложих аз. — Отдели ми само няколко минути, а после ще те закарам, закъдето си тръгнала, а?“
Гласът ми звучеше високо и умолително. Тя се развълнува, видях го. Бавно кимна и се поотпусна. Облегна се по-спокойно на седалката и отново се загледа през прозореца. След малко минахме покрай магазина на Хорген и аз видях паркиран мотоциклет. Водачът се бе навел над кормилото и оглеждаше нещо, вероятно карта. Поех бавно и предпазливо по неравния път към Възвишението и паркирах на обръщалото. Изведнъж Ани придоби угрижено изражение. Оставихме раницата й до седалката на пода. Опитвам се да си спомня какво ми е минало тогава през ума, но не мога. Сещам се само как тръгнахме бавно по меката пътека. Ани вървеше до мен — висока, снажна, млада и смела, но не и непоклатима. Стигнахме до езерото. Тя колебливо се настани на един камък. Чоплеше пръстите си. Помня късите й нокти и малкия пръстен на лявата ръка.
„Видях те — промълви тя. — Видях те през прозореца точно когато се наведе над масата. После избягах. А след това татко ми каза, че Ескил е мъртъв.“
„Досетих се — тежко признах аз — от начина, по който ме гледаше обвинително всеки ден, когато те срещнех на улицата, до пощенската кутия или до гаража. Обвиняваше ме.“
Разплаках се. Наведох се напред и захлипах в скута си, докато Ани седеше тихо до мен. Тя мълчеше, но когато най-сетне риданията ми се уталожиха, вдигнах очи и разбрах, че и тя плаче. Действително се почувствах по-добре от много време насам. Вятърът нежно милваше гърба ми. Все още имаше надежда.
„Какво да правя? — прошепнах аз. — Какво да сторя, та да го преживея?“
Погледна ме почти слисано със сивите си очи. „Предай се в полицията, какво друго. И си признай какво се е случило. Иначе няма да намериш покой!“
Точно в този миг тя ме погледна. Сърцето ми натежа в гърдите. Пъхнах ръце в джобовете си, положих неистови усилия да ги държа вътре.
„Каза ли на някого какво си видяла?“ попитах я аз. „Не — промълви тя. — Все още не съм.“
„Внимавай в картинката, Ани!“, изкрещях отчаяно аз. Внезапно ме обзе усещането, че се надигам от дъното, от мрака и стигам до прозрение. В мен се внедри една-единствена вцепеняваща мисъл: Никой друг освен Ани не знае тайната ми. Сякаш вятърът смени посоката си и забуча силно в ушите ми. Всичко беше изгубено. По лицето й се изписа същото учудено изражение като по лицето на Ескил. После бързо тръгнах през гората. Не погледнах назад.