— Мама ги изми.
— Изпи ли таблетката флуор?
— Мм.
— А каза ли си вечерната молитва? — пошегува се той.
— Според мама не е нужно.
Бъбри доста време с внучето си, долепил слушалката до ухото си, за да не пропусне и най-слабата въздишка или звук в тънкото гласче, звънливо и нежно като пастирска свирка през пролетта. Накрая размени две-три думи и с дъщеря си. Долови леката й въздишка, когато й каза за намерения труп. Така тя даваше израз на неприязънта си към професията му. По същия начин въздишаше и Елисе. Той не напомни на дъщеря си за ангажимента й в опустошената от войните Сомалия. Погледна си часовника и неволно съобрази, че някъде някой прави същото. Някъде някой чака, наднича през прозореца, ослушва се дали телефонът няма да звънне и чака ли, чака.
Камарата представляваше институция, денонощно отворена за гражданите, и обслужваше пет общини с население от сто и петнадесет хиляди души — някои добри, други лоши. В областния съд работеха повече от двеста души — сто и петдесет се намираха в Камарата. От тях трийсет и двама бяха разследващи полицаи, но понеже постоянно се изчистваха отпуски или Министерството на правосъдието ангажираше част от служителите за семинари и курсове, на практика през деня в Камарата работеха не повече от двайсетина души — твърде недостатъчен брой. Според Холтеман обществеността отдавна не беше в центъра на събитията, почти бе излязла от полезрението им.
По-дребните случаи се разрешаваха от самостоятелно работещи следователи, а по-сложните изискваха сътрудничеството на цял екип. В годината постъпваха общо между четиринайсет и петнайсет хиляди случая. През деня работата се състоеше в обработването на молби от граждани с желание да отворят щанд, вероятно за да продават копринени цветя и тестени фигурки на пазара; или от организатори на демонстрации против новия тунел, да речем. Контролираха и автоматичното регулиране на пътното движение. Хората пристигаха, кипящи от възмущение, за да разгледат разобличаващи снимки на собствената си особа, докато изпреварват по непрекъсната линия или пресичат на червено. По трийсет-четирийсет човека на ден се тюхкаха в чакалнята и трепереха колко ли надълбоко ще трябва да се бръкнат. Полицията имаше нужда от добри шофьори за патрулите, но, за всеобщ срам, полицаите не се надпреварваха кой да поеме тази задача. Те водеха арестантите в съда за разпит, служителите на Камарата непрекъснато подаваха молби за свободни дни и отпуски, а те трябваше да се обработват; всеки ден насрочваха множество срещи. На четвъртия етаж се помещаваше Съдебната прокуратура. Петима юристи, работещи там, се спогаждаха отлично с полицаите. На петия и шестия етаж се намираше Кръглия затвор. Арестантите можеха да зърнат късче небе от оградената на покрива тераса.
Дежурната оперативна част представляваше фасадата на Камарата и изискваше голяма гъвкавост и търпение от дежурните полицаи. Гражданите не знаеха почивка. Всеки ден подаваха безброй жалби за откраднати велосипеди, изгубени кучета, разбити домове и тормоз. Постъпваха оплаквания от побеснели бащи, че в квартала им шофират с несъобразена скорост. Случваше се, макар и рядко, в слушалката да се чуе само хлипащ глас, който правеше жалки опити да съобщи за побой или изнасилване, а накрая се задавяше в отчаянието си и затваряше, оставяйки мъртво бръмчене в слушалката. Повикванията много рядко се отнасяха до убити или безследно изчезнали хора. Докато приемаше потока от информация, Скаре очакваше сигнал от близките на намерената до езерото жена. Знаеше, че ще се обадят съвсем скоро, и усещаше как напрежението му нараства с всяка изминала минута.
Някъде към полунощ телефонът в дома на Сейер звънна за втори път. Той дремеше в креслото с вестник в скута, а кръвта циркулираше леко по вените му, разредена с няколко глътки уиски. Повика кола и след двайсет минути се озова в кабинета си.
— Пристигнаха със стара тойота — трескаво го осведоми Скаре. — Изчаках ги навън. Родителите й, де.
— Какво им каза?
— Вероятно не каквото е редно. Малко се шашнах. Обадиха се и се появиха след трийсет минути. Вече тръгнаха.
— Към Института по съдебна медицина ли?
— Да.
— Напълно сигурни ли сте, че са те?
— Носеха снимка. Майката обясни точно с какво е била облечена. Всичко съвпадаше, от катарамата на колана до бельото. Носела специален сутиен за спорт. Тренирала усилено. Но якето не е нейно.
— Ама че работа!
— Много странно, нали?