Поруменя и побърза да вдигне телефона. Само кимна няколко пъти и затвори.
— Сивен се обади. Идентифицирали са я. Ани Софие Холан, родена на трети март осемдесета година. Ще ги разпитат чак утре.
— Рингста дойде ли?
— Току-що.
— Тогава се погрижи да се прибереш. Утре ни чака тежък ден. Ще взема снимките.
— Вкъщи ли ще ги разглеждаш?
— Така съм намислил — усмихна се меланхолично той. — Предпочитам снимки на хартия. После мога да ги мушна в чекмеджето.
Улица „Кристал“, както и „Гранит“, беше задънена. Завършваше с неукротим гъсталак, където недобросъвестни хора хвърляха отпадъци под прикритието на мрака. Къщите, общо двайсет и една, скупчени една до друга, отдалеч изглеждаха стъпаловидно разположени, но след като повървяха нататък, установиха, че между тях има тесен проход, достатъчно широк да мине човек. Бяха високи и тесни, построени на три нива, еднотипни. „Напомнят на пристанището в Берген“, помисли си Сейер. Цветовете варираха между наситеночервено, тъмнозелено, кафяво и сиво, но си подхождаха. Една от къщите се отличаваше, защото бе боядисана в портокаловожълто.
Вероятно повечето обитатели забелязаха полицейската кола, паркирана до гаражите, и униформата на Скаре. Не след дълго бомбата щеше да избухне. Цареше затишие пред буря.
Ада и Еди Холан живееха на номер двайсет. Сейер спря пред вратата и усети в гърба си погледите на съседите. „Нещо се е случило на номер двайсет — мислеха си те, — в дома на Холан, онези с двете дъщери.“ Сейер се помъчи да успокои дишането си, преди да прекрачи прага. Тази част му беше най-трудна. Преди няколко години дори скалъпи няколко реплики, научи ги и свикна да ги казва твърдо.
Родителите на Ани явно не бяха правили нищо след прибирането си през нощта. Не бяха мигнали. Шокът, изживян в Института по съдебна медицина, бе сравним с пронизителен чинел, който продължаваше да вибрира в главите им. Майката седеше в ъгъла на дивана, а бащата — върху ръкохватката. Видът му издаваше апатия. Жената още не бе осъзнала сполетялото я нещастие. Погледна Сейер почти с недоумение, сякаш не разбираше какво правят двамата полицаи в гостната й. Сигурно мислеше, че сънува кошмар, и скоро ще се събуди. Сейер взе ръката от скута й.
— Не мога да ви върна Ани — тихо призна той. — Но се надявам да открия защо е починала.
— Изобщо не ни интересува каква е причината! — сопна се майката. — Искаме да знаем кой го е направил! Разберете кой е и го тикнете зад решетките! Този човек е болен.
Мъжът й непохватно я потупа по ръката.
— Все още не знаем дали въпросният човек наистина е болен, или не — предпазливо възрази Сейер. — Не всички убийци са болни.
— Само не ми казвайте, че и нормални хора убиват млади момичета!
Тя задиша тежко, на пресекулки. Бащата се сви в черупката си.
— И все пак — продължи Сейер, — за всяко нещо си има причина. Невинаги е разбираема за нас, но винаги има такава. Първо обаче трябва да съберем доказателства за насилствена смърт.
— Да не си въобразявате, че се е самоубила! Съветвам ви да се откажете от такава хипотеза — горчиво рече майката. — И дума не може да става за такова нещо. Не и Ани.
Така казват всички, помисли си Сейер.
— Налага се да ви задам доста въпроси. Ще ви моля да отговаряте искрено. Ако впоследствие решите, че сте сбъркали или сте забравили нещо, обадете ми се. Може да се сетите за нещо ново, за нещо пропуснато. Звънете ми по всяко време на денонощието.
Ада Холан местеше неспокойно поглед от Скаре към Сейер, като че ли чуваше трептящия чинел и се опитваше да разбере откъде идва звукът.
— Каква беше Ани по характер? Опишете ми я възможно най-точно.
„Що за въпрос — мина му през ума, — какво очаквам да ми отговорят? Най-добрата, разбира се, най-сладката и най-старателната. Много специално момиче. Най-скъпото, най-свидното нещо на света. Няма друга като Ани.“
Родителите се разплакаха. От гърлото на майката се изтръгнаха дълбоки, болезнени ридания. Бащата се разрида безмълвно, без сълзи. В чертите му Сейер видя Ани: широко лице с високо чело. Той не беше много висок, но имаше силно и стегнато тяло. Скаре скри химикалката в шепата си, забил очи в бележника.
— Да започнем отначало — предложи Сейер. — Неприятно ми е да ви мъча, но времето е ценно за нас. Кога излезе тя от къщи?