— По обяд, в дванайсет и половина — глухо отговори майката, навела глава в скута си.
— Къде отиде?
— При Анете, нейна съученичка. Заедно с още едно момиче щяха да пишат домашно. Освободиха ги от училище, за да работят заедно.
— И не е стигнала до дома на Анете?
— Обадихме се снощи в единайсет, защото ни се видя много късно. Анете си беше легнала. Дошло само другото момиче. Направо не повярвах… — тя зарови лице в ръцете си.
Цял ден родителите бяха прекарали в неведение къде е дъщеря им.
— Защо момичетата не са се обадили у вас да потърсят Ани?
— Помислили, че не й се ходи — задавено промълви тя. — Че се е отказала. Но не познават Ани, щом разсъждават така. Тя никога не претупва домашните си. Винаги върши всички най-съвестно.
— Пеш ли тръгна?
— Да. Дотам са четири километра, но велосипедът й беше развален, иначе щеше да тръгне с него. В селото няма автобуси.
— Къде живее Анете?
— До Хорген. Имат къща и бакалия.
Сейер кимна. Чу как химикалката в ръката на Скаре драска по хартията.
— Имаше ли приятел?
— Халвур Мунц.
— Отдавна ли са заедно?
— Горе-долу две години. Той е по-голям от нея. Няколко пъти се разделяха, но в последно време, доколкото знам, всичко беше наред.
Ада Холан не знаеше какво да прави с ръцете си. Те се търсеха, отваряха се с дланите нагоре, после се свиваха в юмруци. На ръст беше колкото мъжа си, малко тромава и непохватна; червендалеста.
— Знаете ли дали връзката им е била сексуална — непринудено попита той.
Майката го стрелна възмутено с поглед.
— Та тя е само на петнайсет!
— Не забравяйте, че аз не я познавам — оправда се Сейер.
— Не, не беше — категорично отсече тя.
— Не можем да сме сигурни — най-сетне се обади бащата. — Халвур е на осемнайсет. Вече не е дете.
— Това ми е пределно ясно — скастри го тя.
— А и тя не ти споделя всичко.
— Ако беше така, щях да знам!
— Теб не те бива в такива разговори!
Атмосферата се нажежи. Сейер си направи изводите, а доколкото видя от бележника на Скаре, и той не остана по-назад.
— Ако е отивала да пише домашно, сигурно е носела чанта?
— Кафява кожена раница. Къде е?
— Не сме намирали раница.
„Ще трябва да пратим водолази“, помисли си той.
— Вземаше ли някакви лекарства?
— Никакви. Беше в цветущо здраве.
— А каква беше по характер? Открита? Приказлива?
— Преди — да — мрачно отвърна бащата.
— Какво имате предвид? — погледна го Сейер.
— Заради възрастта — вметна майката. — Намираше се в трудна възраст.
— Казвате, че се е променила, така ли? — обърна се към бащата Сейер, за да изолира майката от разговора. Оказа се невъзможно.
— Всички момичета се променят в тази възраст. Свързано е с настъпването на зрелостта. И Сьолви беше такава. Сьолви е сестрата на Ани — поясни тя.
Бащата не отговори, все още изглеждаше апатичен.
— Значи не е била открито и приказливо момиче?
— Беше тиха и скромна — гордо отвърна майката. — Стриктна и справедлива. Справяше се с живота си.
— Но преди е била по-жизнена, така ли?
— Децата по принцип са по-енергични.
— Кога забелязахте промяната?
— Като при повечето девойки. Когато стана на четиринайсет. Заради пубертета.
Сейер кимна и пак се вторачи в бащата.
— Имаше ли друга причина за промяната?
— Какви например? — побърза да попита майката.
— Не знам.
Той въздъхна леко и се облегна назад.
— Просто се опитвам да разбера защо е била убита.
Майката започна да трепери толкова силно, че почти не разбираха какво казва:
— Защо са я убили? Това е дело на някакъв… — Не намери сили да произнесе думата.
— Не сме сигурни в това.
— Била ли е… — тя не се доизказа.
— Още не знаем, госпожо Холан. Експертизите отнемат време. Съдебните патолози ще се погрижат да разберем, те си разбират от работата.
Огледа се. Стаята беше чиста и разтребена, в синьо и бяло като дрехите на Ани: венци от изсушени цветя над вратите; дантелени завеси на прозорците; гевречета от солено тесто по стените; снимки; ковьорчета, плетени на една кука. Всичко беше подбрано с вкус, подредено. Отвсякъде лъхаше благоприличие. Изправи се и се приближи до голяма снимка на стената.