— От зимата е.
Майката стана и отиде до него. Той внимателно откачи снимката и започна да я разглежда. Винаги се удивляваше, когато разбереше как е изглеждало приживе лице, което е виждал само безжизнено, лишено от блясък. Ани имаше широко лице с голяма уста и сиви очи; гъсти, тъмни вежди. Усмихваше се сдържано. В долната половина на снимката се виждаше яка на риза и част от медальона от приятеля й. Хубавица, помисли си той.
— Ани занимаваше ли се със спорт?
— Преди — тихо отвърна бащата.
— Играеше хандбал — тъжно сподели майката, — но се отказа. Сега тича, изминава няколко мили седмично.
— Няколко мили? Защо се отказа от хандбала?
— Не смогваше с домашните. Децата са такива, захващат се с нещо, а после им омръзва. По едно време Ани се беше записала и на уроци по корнет, но после се отказа.
— Добра ли беше по хандбал?
Той върна снимката на мястото й.
— Много добра — кимна бащата. — Играеше като вратарка. Не биваше да се отказва.
— Май й се струваше скучно да стои на вратата — пак се намеси майката. — Сигурно затова спря да тренира.
— Откъде си сигурна? — възрази мъжът. — Тя не ни обясни причините.
Сейер седна.
— Значи не сте разбрали защо се е отказала?
— Не.
— Как се справяше в училище?
— По-добре от повечето ученици. Не се хвалим, това е самата истина — прибави бащата.
— Каква беше домашната работа, за която споменахте?
— Съчинение за Сигрид Унсет. Имаха срок до Еньовден.
— Ще ми покажете ли стаята й?
Майката стана и тръгна със ситни, неуверени крачки. Бащата остана неподвижно върху ръкохватката.
Стаята на Ани, макар и съвсем малка, явно е била нейното убежище. Имаше място само за легло, бюро и стол. Сейер погледна през прозореца право към верандата на съседите от другата страна на улицата, в портокаловожълтата къща. Под прозореца се подаваха стръкчета слама от старо птиче гнездо. Очакваше да види плакати на нейни идоли по стените, но не откри такива. Затова пък стаята беше пълна с купи, дипломи и медали, както и с няколко снимки на самата Ани: на една — в екипа на вратарка, заедно с отбора, на друга — пори вълните върху сърф. На стената над леглото й имаше снимки на малки деца. На една от тях буташе детска количка, на друга се виждаше младо момче.
— Това приятелят й ли е? — посочи Сейер.
Майката кимна.
— Ани занимаваше ли се с малки деца?
Той посочи към снимка на Ани с русо мъниче в скута. Там тя изглеждаше горда и весела. Беше обърнала детето към фотоапарата, сякаш ликуваше с трофей.
— Гледаше децата на нашата улица.
— Значи обичаше малчуганите?
Тя кимна повторно.
— Водеше ли си дневник, госпожо Холан?
— Не мисля. Търсих в стаята й — призна тя. — Цяла нощ.
— Намерихте ли нещо?
Тя поклати глава. От гостната се разнесе лек шепот.
— Трябват ни няколко имена на хора, с които ще разговаряме — обясни Сейер.
Той погледна отново снимките по стените. Очите му се спряха върху екипа на Ани: черен, със зелена емблема на гърдите.
— Това дракон ли е?
— Морски змей — поправи го тя.
— Защо морски змей?
— Според легендите във фиорда има морски змей. Това са само поверия, от памтивека. Ако плавате с лодка и чуете шум зад себе си, значи змеят излиза от дълбините. Не бива да поглеждате назад, а да продължите да гребете напред. Ако се престорите, че нищо не се е случило, и го оставите на мира, няма да пострадате, но ако се обърнете и го погледнете в очите, той ще ви завлече на дъното. Според легендата змеят има червени очи.
— Да се върнем при другите.
Скаре продължаваше да пише. Мъжът все още седеше върху ръкохватката. Сякаш всеки момент щеше да изтече от ръба.
— А сестра й?
— Ще се прибере със самолет. Беше на гости на сестра ми в Тронхайм.
Госпожа Холан се отпусна върху дивана и се подпря на съпруга си. Сейер погледна през прозореца право срещу лицето на съседа им.
— Много нагъсто живеете тук — установи той. — Добре ли се познавате със съседите?
— Да, разговаряме с всички.
— Всички ли познаваха Ани?
Тя кимна мълчаливо.
— Ще обикаляме от врата на врата. Не се смущавайте от този факт.