От двора долетя шум от затръшнати врати. Дочуха се гласове, сериозен шепот. Раймон се питаше дали не е сторил нещо нередно. Трудно му беше да прецени. За всеки случай не помръдна от мястото си, когато почукаха. Явно нямаха намерение да се предават — продължаваха да чукат и да го викат по име и баща му навярно ги чу. Раймон започна да кашля с всичка сила, за да заглуши виковете им. След малко всичко утихна. Той все още стоеше свит в ъгъла до камината. Видя долепено до прозореца на всекидневната лице: висок мъж с прошарена коса вдигна ръка и му махна. „Прави го само за да ме подмами да изляза“, помисли си Раймон и поклати глава. Държеше се за камината и се сви още по-навътре в ъгъла. Мъжът навън имаше приятен външен вид, но това изобщо не означаваше, че е добър човек. Раймон отдавна бе проумял тези неща — да не беше вчерашен. Вече не издържаше. Изтича в кухнята, но там имаше още едно лице с къдрави коси и тъмна униформа. Раймон се почувства като коте в чувал. Обля го студена пот. Днес не бе излизал с микробуса, все още не можеше да запали. Значи не е това. „Сигурно ще ме питат за онези работи на езерото“, отчаяно си помисли той. Клатеше се напред-назад. След малко излезе в коридора и се зае да оглежда боязливо ключа, стърчащ от ключалката.
— Раймон! — извика единият мъж. — Искам само да си поговорим. Няма нищо страшно.
— Не съм сторил нищо на Рагнхил!
— Знаем. Дошли сме за друго. Имаме нужда от помощта ти.
Той се поколеба още малко и най-сетне отключи.
— Може ли да влезем? — попита по-високият. — Само ще те питаме нещо.
— Да, влезте. Не знаех какво искате, а не отварям на всекиго.
— Прав си — окуражи го Сейер и го изгледа с любопитство. — Но полицията не е страшна.
— Да отидем във всекидневната.
Той ги поведе из жилището и посочи покрития със старо одеяло диван — странна мебел, явно направена с подръчни средства. Полицаите седнаха и огледаха малката квадратна стая с диван, маса и два стола. По стените бяха окачени снимки на животни и на възрастна жена с дете на ръце, вероятно майка му. Момченцето имаше силно изразени монголоидни черти. Явно възрастта на жената бе предопределила съдбата на Раймон. Не се виждаше нито телевизор, нито телефон. Сейер не помнеше кога за последно бе видял къща без телефон.
— Баща ти вкъщи ли е? — попита той и огледа тениската на Раймон: бяла, с надпис АЗ РЕШАВАМ.
— Лежи. Не може да става.
— Ти ли се грижиш за него?
— Готвя и чистя.
— Значи баща ти е голям късметлия със син като теб.
Раймон се ухили по особено чаровния начин, характерен за хората със синдрома на Даун. Непорочно дете в огромно тяло. Имаше силни, грамадни ръце с необичайно къси пръсти и широки рамене.
— Вчера си постъпил много мило с Рагнхил. Придружил си я до дома й — предпазливо подзе Сейер. — Не си я оставил да се прибира сама. Похвална постъпка.
— Тя не е достатъчно голяма! — обясни Раймон с тон на възрастен.
— Така е. Добре си направил, дето си я изпратил и си й помогнал да бута количката. Но когато се прибра, тя ни разказа нещо и мислехме да те попитаме ти какво забеляза на брега на Змеевото езеро.
Раймон се вторачи тревожно в него и издаде напред долната си устна.
— Видели сте момиче, нали, Раймон?
— Не съм го направил аз! — рязко извика той.
— Изобщо не сме си го помисляли. Не сме дошли за това. Нека те питам друго. Виждам, че носиш часовник.
— Да, имам часовник — показа им той. — На татко е.
— Често ли поглеждаш към него?
— О, не, почти никога.
— Защо?
— На работата шефът следи колко е часът, а вкъщи — татко.
— Защо не си на работа днес?
— Една седмица почивам, една седмица работя.
— Аха. Ще ми кажеш ли колко е часът в момента?
Раймон си погледна часовника.
— Единайсет и малко повече от десет.
— Точно така. Но не го поглеждаш често?
— Само когато се налага.
Сейер кимна и хвърли бърз поглед към усърдно записващия Скаре.
— Видя ли колко беше часът, когато изпращаше Рагнхил до дома й? Или като стояхте до брега на Змеевото езеро?
— Не.
— А можеш ли да предположиш?