— Не разбирам въпроса ти — призна Раймон, изтощен от ужасяващото го мислене.
— Не е лесно човек да запомни всичко, имаш право. Съвсем скоро приключваме. Забеляза ли нещо друго до езерото? Някакви хора освен момичето?
— Не. Тя да не е болна? — подозрително попита той.
— Мъртва е, Раймон.
— Рано й е да умира!
— Съгласен съм. Случайно да си забелязал през деня покрай къщата да минава автомобил или нещо подобно, докато Рагнхил е била при теб? Или някакви хора?
— Оттук минават много туристи. Но вчера нямаше. Само тукашни. Пътят свършва до Възвишението.
— Значи не си видял никого?
— А, видях един човек — най-сетне си спомни Раймон. — Точно когато тръгвахме към дома й. Профуча покрай нас като на рали.
— Качваше ли се или слизаше?
— Слизаше.
„Профуча покрай нас — повтори си наум Сейер. — Какво ли значение влага в тези думи човек, шофиращ само на втора скорост?“
— Позна ли колата? Да не е била на някой тукашен?
— Хората в селото не карат толкова бясно.
Сейер пресметна наум.
— Рагнхил се прибра малко преди два часа̀, значи сте видели колата около един и половина? До езерото се стига бързо, нали?
— Да.
— Шофьорът караше бързо, а?
— Чак се вдигна прахоляк. Ама сега е много сухо.
— Каква беше колата?
Сейер притаи дъх. Описание на кола, забелязана близо до местопрестъплението в часовете около убийството, би дало силен тласък на разследването.
— Съвсем обикновена — доволно се усмихна Раймон.
— Обикновена? — търпеливо повтори Сейер. — Какво искаш да кажеш?
— Не беше камион, нито микробус. Беше обикновена кола.
— Аха. Обикновен личен автомобил. Бива ли те с марките?
— Не особено.
— Каква кола има баща ти?
— Тойота „Хиас“ — изпъчи се той.
— Виждаш ли полицейската кола навън? Каква марка е?
— Онази ли? Нали ти го каза. Полицейска.
Той се местеше неспокойно на стола и изведнъж се натъжи.
— А цвета, Раймон? Забеляза ли какъв цвят беше колата?
Той се напрегна отново, но поклати обезсърчено глава.
— Много прах се вдигна. Не можеше да се види какъв цвят е — промърмори той.
— А сещаш ли се дали беше тъмна, или светла?
Сейер не се отказваше. Скаре продължаваше да пише, удивен от добродушния тон на шефа си. По принцип Сейер говореше по-малко.
— Нещо средно. Кафява, сива или зелена. Мръсен цвят. Вдигна се много прах. Питайте Рагнхил, и тя я видя.
— Вече го направихме. И според нея колата е сива или зелена. Но тя не успя да ни каже дали е нова и хубава, или стара и грозна.
— Не беше стара и грозна — категорично отсече Рай-мон. — Нещо средно.
— Аха, ясно.
— На покрива имаше нещо — неочаквано изтърси той.
— Така ли? Какво?
— Продълговата кутия. Плоска, черна.
— За ски ли? — предположи Скаре.
— Да, сигурно — поколеба се Раймон.
Скаре се усмихна и отбеляза казаното, очарован от старателния Раймон.
— Браво на теб, Раймон. Записа ли последното, Скаре? Значи баща ти е на легло?
— Сега май чака да му занеса храна.
— Няма да те бавим повече. Може ли да го поздравим, преди да тръгнем?
— Да, ще ви заведа.
Излезе от всекидневната, последван от двамата мъже. Спря в дъното на коридора и отвори вратата много внимателно, почти с благоговение. На леглото хъркаше старец. Зъбната му протеза беше потопена в чаша на нощното шкафче.
— Няма да го будим — прошепна Сейер и се измъкна на пръсти.
Благодариха на Раймон и излязоха на двора. Той се затътри по петите им.
— Може би пак ще дойдем. Имаш много хубави зайци — усмихна се Скаре.
— И Рагнхил ги хареса. Искаш ли да ти дам да подържиш някое зайче?
— Друг път.
Те му помахаха за сбогом и потеглиха по неравния път. Сейер барабанеше раздразнено по волана.
— Важно е да разберем каква е тази кола. Какво значи „нещо средно“? Имала и кутия за ски на покрива! Рагнхил не спомена нищо такова.
— Много хора си носят ските на покрива на колата.
— Не и аз. Спри ей там.
Паркираха пред къщата до червена мазда. От плевнята ги забеляза жена с шапка с козирка, обута в спортен панталон и гумени ботуши. Излезе на двора.