Той затръшна вратата.
— По думите на Турбьорн минал с тайфата си край Змеевото езеро към един без петнайсет, когато търсили Рагнхил. Тогава тялото на Ани не било там. Рагнхил и Раймон минали оттам вероятно около един и половина и видели трупа. Имаме период от четирийсет и пет минути. Направо не е за вярване. Точно преди да тръгнат към езерото, се разминали с кола, която карала с бясна скорост. Обикновена кола, нещо средно. Мръсен цвят, нито светъл, нито тъмен, нито стара, нито нова.
Удари с ръка по арматурното табло.
— Не всички са експерти на тема коли — усмихна се Скаре.
— Ще отправим молба към мистериозния водач, минал вчера покрай къщата на Раймон между един и един и половина, вероятно с кутия за ски на покрива на колата, да се свърже с нас. Същевременно ще обявим за издирване и мотоциклетиста. Ако никой не се обади, ще накарам децата да ми опишат колата.
— Как точно?
— Още не съм решил. Да я нарисуват. Нали децата постоянно рисуват.
Раймон занесе храната на баща си. Промъкна се на пръсти, но дъските на пода изскърцаха, а подносът издрънча при лекия удар с мраморната плоча на нощното шкафче. Бащата отвори едното си око.
— Какво искаха? — попита той.
Сейер и Скаре отидоха да хапнат в столовата на областния съд.
— Омлетът е сух — оплака се Скаре. — Оставили са го да престои в тигана.
— Така ли?
— Яйцето продължава да се втвърдява дълго след като го дръпнеш от котлона. Трябва да го сипеш в чинията, докато е още рохко.
Сейер нямаше възражения. Готвенето не му беше силна страна.
— А и са сипали мляко. Така развалят цвета.
— Да не си ходил в училище за готвачи?
— Само на курс.
— Виж ти, да не ти се надява човек.
Той обра остатъците в чинията със залък хляб и се избърса грижливо със салфетката.
— Ще започнем от „Кристал“. Ти тръгваш от едната страна, аз — от другата. На всеки се падат по десет къщи. Ще изчакаме до пет, когато хората се приберат от работа.
— На какво да обърна внимание? — попита Скаре и си погледна часовника. След два пушенето беше разрешено.
— На необичайни неща. Каквото и да е. Разпитай ги каква е била Ани преди и дали се е променила в последно време. Вложи целия си чар, за да ги предразположиш. Накратко: накарай ги да ти се разкрият.
— Добре е да поговорим насаме с Еди Холан.
— И аз си го помислих. След няколко дни ще го помоля да дойде. Не забравяй, че майката беше в шок. Полека-лека ще се успокои.
— Впечатленията им от поведението на Ани доста се разминават…
— Така става понякога. Имаш ли деца, Скаре?
— Не.
Запали си цигара и издуха дима надясно от шефа си.
— Сестра й сигурно се е прибрала от Тронхайм. Трябва да поговорим и с нея.
След като се нахраниха, се отбиха в отдела по експертно-криминална дейност, но не се сдобиха с никакви разобличаващи факти за зимното яке, с което бе покрит трупът.
— Внос от Китай. Такива якета се продават във всички евтини търговски вериги. Според вносителя пуснали на пазара две хиляди такива якета. В джоба има плик с дражета, рефлектор и няколко светли косъма, вероятно от куче. Не ме питай каква порода. Иначе нищо друго.
— Какъв размер е якето?
— Най-големият, но ръкавите бяха запретнати.
— Някога хората носели във връхните си дрехи бележка с името си — носталгично отбеляза Сейер.
— През Средновековието — да.
— А хапчето?
— Опасявам се, че ще те разочаровам. Най-обикновен ментов бонбон от онези, дето сега са на мода. Мъничък и страшно лют.
Сейер очакваше да получи повече информация. Ментовият бонбон не представляваше ценна находка. Че кой не носи такива дражета в джобовете си. Самият Сейер винаги имаше бонбони под ръка.
Върнаха се на улица „Кристал“. Там бе настъпило оживление. Гъмжеше от хлапета с различни превозни средства: велосипеди на три колела, трактори, колички с кукли. Забелязваше се и самоделно направена детска кола с развяваща се във въздуха грапава опашка. Когато полицейският автомобил спря до пощенските кутии, колоритната изложба на колела застина. Скаре не се стърпя и провери спирачките на няколко превозни средства. Собственикът на трактор „Маси Фъргюсън“ сигурно напълни гащите от страх, когато му обърна внимание за счупения заден стоп.