— Много заключени врати, а? — попита Скаре.
— Само две: Юнас на номер четири и Рюд на номер осем.
— Аз разпитах всички от моята страна.
— Някакви впечатления на първо време?
— Познавала е всички, години наред е гледала децата им. Очевидно се е ползвала с доверието им.
Позвъниха на вратата на Холан. Отвори им момиче — явно сестрата на Ани, защото си приличаха, но същевременно бяха и много различни. Косата й, светла като на Ани, потъмняваше в корените. Миглите й бяха удължени със спирала. Очите й, много светли и неуверени, сякаш бяха хванати натясно в черния туш. За разлика от стройната фигура на Ани, беше по-ниска, облечена в панталон с ластик на крачолите и дълбоко разкопчана бяла блуза.
— Сьолви? — попита той.
Тя кимна и му подаде влажната си ръка. Въведе ги в къщата и веднага потърси убежище при майка си. Госпожа Холан седеше в същия ъгъл на дивана както при първото им посещение. За няколкото изминали часа лицето й се бе попроменило; вече не изразяваше толкова силно отчаяние, но изглеждаше потиснато, напрегнато и състарено. Бащата не се виждаше. Сейер се помъчи да разгледа Сьолви, без да я зяпа. Сьолви нямаше широките скули и решителната брадичка на Ани, нито големите й очи. Стори му се по-отпусната, някак безформена. След половинчасов разговор стана ясно, че двете сестри никога не са били особено привързани една към друга. Всяка си живееше свой живот. Сьолви работеше като чистачка във фризьорския салон и не проявяваше интерес към чуждите деца. Никога не се бе занимавала със спорт. Сейер си извади заключение, че е обсебена единствено от себе си; от мисълта какво впечатление създава у хората. Дори сега, седнала до майка си часове след кончината на сестра си, тя кършеше снага, явно по навик. Седеше, кръстосала крака, с леко наведена на една страна глава, и ръцете — сплетени около прасеца. По ръцете й блестяха крещящи пръстени. Имаше дълги нокти, лакирани в червено. Тялото й беше закръглено, лишено от характер, все едно нямаше скелет и мускули, а представляваше просто кожа, опъната върху буца розов пластилин. Макар и по-голяма от Ани, Сьолви имаше наивно изражение. Майката се държеше като закрилница спрямо нея и я потупваше по ръката, сякаш бе нужно да я успокоява през цялото време, или да я приканва към нещо — Сейер се колебаеше как да тълкува жеста. Сестрите действително се различаваха много една от друга. На снимката лицето на Ани изглеждаше по-зряло. Гледаше към фотоапарата внимателно, като че ли не обича да я снимат, но все пак е склонила заради доброто си възпитание. Сьолви позираше през цялото време. Външно приличаше на майка си, докато Ани се бе метнала на бащата.
— Да сте забелязали непознати за вас хора в компанията на Ани в последно време? Да ви е споделила за нови приятели?
— Тя не обичаше да се среща с нови хора.
Сьолви приглади блузата си.
— Знаете ли дали си е водила дневник?
— О, не, Ани не беше такава. По-различна беше от другите момичета, почти като момче. Дори не си слагаше грим. Не понасяше накити. Носеше медальона на Халвур, но само защото той я врънкаше. Всъщност дори й пречеше, докато тича.
Гласът й звучеше високо и сладникаво като на малко момиче. Не личеше, че е шест години по-голяма от Ани. Бъдете мили с мен, молеше сякаш тя, нали виждате колко съм крехка и мъничка.
— Познавате ли приятелите й?
— Те са по-малки от мен, но знам кои са.
Въртеше пръстените си и отговаряше колебливо, сякаш се опитваше да намери изход от създалата се ситуация.
— Кой според вас я познаваше най-добре?
— Събираше се с Анете, но само ако правеха нещо заедно. Не за да си говорят.
— Къщата ви е малко отдалечена — предпазливо отбеляза той. — Възможно ли е да е решила да се качи на автостоп?
— Изключено. Аз също не го правя — побърза да добави тя. — Но често се случва някой от селото да спре и да ни вземе с колата си. Познаваме почти всички.
„Почти“, отбеляза си той наум.
— Да ви се е струвала нещастна в последно време?
— Не чак нещастна. Е, не преливаше от щастие. Тя не проявяваше интерес към нещата, от които се вълнуват повечето момичета. Занимаваше се само с училището и тичането.