— Добре, бабо.
Той вадеше с треперещи пръсти снимки от пожълтял плик. На външен вид представляваше слабичък младеж с тесни рамене. Никак не приличаше на кънкьора от телевизионната реклама. Устата му беше по момичешки малка. Едното ъгълче изглеждаше стегнато и когато по изключение се случеше да се усмихне, то не се подчиняваше на движението на устните. Отблизо се забелязваше белегът от шев — започваше от дясното ъгълче на устата и завършваше до корените на косата му на слепоочието. Младежът имаше мека кестенява коса, подстригана късо. Почти не му растеше брада. От разстояние можеше да мине за петнайсетгодишен и често на входа в кинозалата му искаха лична карта. Той не се дразнеше — по природа не си падаше хулиган.
Бавно прехвърли снимките, които бе гледал хиляди пъти. Сега обаче те придобиха нови измерения. Сега търсеше в тях предвестници за случилото се. Когато бе правил снимките, изобщо не бе подозирал какво го очаква. На тях Ани забиваше с огромна сила колче на палатката с дървено чукче; стоеше на ръба на трамплина, стройна като топола в черния си бански; другаде спеше в зеления си спален чувал; ето я, върти педалите на велосипеда, а русите й коси са паднали върху лицето. На една от снимките самият Халвур се мъчи да нагласи примуса. Едва я придума да се снимат заедно до палатката. Колко време само я убеждава, защото тя не понасяше фотоапарати, насочени към нея.
— Халвур! — изкрещя баба му от прозореца. — Идва полицейска кола!
— Знам — тихо отвърна той.
— Защо идва при нас? — внезапно обезпокоена го попита тя. — Какво искат?
— Заради Ани.
— Какво е станало с Ани?
— Мъртва е.
— Какви ги говориш?
Ужасена, тя се олюля и се подпря на ръкохватката на стола.
— Мъртва е. Идват да ме разпитват. Очаквах ги, съвсем логично е.
— Защо казваш, че Ани е мъртва?
— Защото такава е истината! — изкрещя той. — Починала е вчера! Баща й ми се обади.
— Да, но защо!
— Откъде да знам! Нямам представа защо, знам само, че е мъртва!
Той зарови лице в ръцете си. Баба му се отпусна като чувал върху стола и пребледня още повече. Напоследък се разбираха толкова добре. Не можеше да продължи дълго, не, хубавите неща са нетрайни.
Някой почука на вратата. Халвур се сепна, мушна снимките под покривката и отиде да отвори. Влязоха двама полицаи. В преддверието се заеха да го оглеждат. Не му беше никак трудно да се досети какво си мислят.
— Вие ли сте Халвур Мунц?
— Да.
— Дойдохме да ви зададем няколко въпроса. Досещате ли се защо?
— Баща й ми се обади тази нощ.
Халвур кимаше непрекъснато. Сейер забеляза старицата на стола и я поздрави.
— Ваша роднина ли е?
— Да.
— Къде можем да поговорим насаме?
— Само в стаята ми.
— Тогава, ако не възразявате…
Халвур ги поведе през тясна кухничка към малката си стая: старомодна, с боядисана в зелено ламперия и широки греди на прозорците. „Къщата сигурно е стара — помисли си Сейер, — вече не разполагат стаите по този начин.“ Полицаите се настаниха на един разклатен диван, а Мунц седна на леглото.
— Това във всекидневната баба ви ли е?
— Майката на баща ми.
— А родителите ви?
— Разведени са.
— Затова ли живеете тук?
— Можех да избирам къде ми се живее.
Думите му се посипаха като сухи камъчета.
Сейер се огледа, търсейки снимки на Ани, и върху нощното шкафче видя малка нейна фотография в златна рамка. До нея стоеше будилник и фигура на Мадоната с Младенеца, вероятно сувенир от някоя южна страна. В стаята беше закачен един-единствен плакат на рок групата „Meat Loaf“. Халвур имаше стереоуредба, дискове, гардероб и чифт маратонки, но не толкова хубави като на Ани. На облата дръжка на гардероба висеше каска. Не си беше оправил леглото. Върху тясното бюро срещу прозореца стоеше симпатичен компютър с малък екран. До него бе поставена кутия с дискети. Сейер прочете надписа на най-горната: „Шах за начинаещи“. През прозореца се виждаше паркирано пред навеса волво, пуста кучешка колиба и мотоциклет, покрит с найлон.
— Карате мотоциклет ли? — попита Сейер, колкото да започне разговора.
— Когато запали. Невинаги пали лесно. Ще го поправя, но точно сега нямам пари.