Той опипваше нервно яката на ризата си.
— Работите ли?
— В сладоледената фабрика. От две години съм там.
„Сладоледената фабрика — помисли си Сейер. — Две години. Значи е завършил гимназия и веднага е започнал работа. Сигурно не е постъпил толкова глупаво, нали трупа опит.“ Халвур очевидно не спортуваше — изглеждаше слабичък, блед. В сравнение с него Ани беше почти атлетична, тренираше усилено и учеше съвестно, а този младеж пакетираше сладолед и живееше при баба си. Нещо не се връзваше. Все пак мисълта му се стори доста крайна и той я отхвърли.
— Налага се да ви поразпитам за някои неща. Моля за вашето разбиране.
— Имате го.
— Кога за последно видяхте Ани?
— В петък. Ходихме на кино в седем.
— Какво гледахте?
— „Филаделфия“. Ани плака — замислено сподели той.
— Защо?
— Филмът е тъжен.
— Аха. А после?
— Хапнахме в заведението до киното и се прибрахме с автобуса. Отидохме у тях и слушахме плочи в стаята й. Аз се прибрах с автобуса в единайсет. Тя ме изпрати до спирката при млекарната.
— И оттогава не сте я виждали?
Той поклати отрицателно глава. Стегнатите устни му придаваха нацупено изражение. „Колко несправедливо — помисли си Сейер, — момчето иначе има много хубаво лице — със зелени очи и правилни черти. Заради малката му уста човек оставаше с впечатлението, че Халвур крие грозни зъби или нещо друго.“ По-късно Сейер установи, че зъбите на младежа са повече от идеални. Четири от горните и два от долните бяха порцеланови.
— Не сте ли говорили поне по телефона?
— А, говорихме — припряно отвърна Халвур. — Тя ми се обади на следващата вечер.
— Какво искаше?
— Нищо.
— Но по принцип си беше доста мълчалива, нали?
— Да, обаче обичаше да говори по телефона.
— Значи не е искала нищо, просто ви е звъннала. За какво си говорихте?
— Ако непременно трябва да узнаете — за какво ли не.
Сейер се усмихна. Халвур се вторачи през прозореца, като че ли искаше да избегне зрителния контакт с полицаите. Вероятно чувстваше вина или просто се смущаваше. Двамата мъже изпитваха тъжно съчувствие към него. Приятелката му беше мъртва, той нямаше на кого да си излее душата, освен на баба си, която чакаше във всекидневната. „А може би дори е убиец“, помисли си Сейер.
— Вчера ходихте ли на работа в сладоледената фабрика?
— Не, бях си у дома — отвърна младежът след кратко колебание.
— Значи сте си останали вкъщи? Защо?
— Не се чувствах добре.
— Често ли отсъствате от работа?
— Не, не отсъствам често от работа! — повиши глас той. За пръв път от началото на разговора си с него полицаите доловиха отсянка на гняв.
— Баба ви сигурно ще потвърди?
— Да.
— Излизахте ли през деня?
— Само за малко.
— Въпреки че бяхте болен?
— Нали трябва да ям! Баба ходи до магазина само когато времето е хубаво, а това не се случва често. Страда от ставен ревматизъм — поясни той.
— Ясно. Бихте ли споделили в какво се изразяваше неразположението ви?
— Само ако се налага.
— Точно сега — не, но скоро ще се наложи.
— Добре тогава. Страдам от безсъние.
— И на следващия ден не ходите на работа?
— Не мога да следя производството, ако ми се спи.
— Разбираемо е. Защо не можете да спите?
— Болестта ми е от дете. Нали така се казва?
Внезапно устните му се разтеглиха в огорчена усмивка и му придадоха неочаквано зрял вид.
— По кое време излязохте?
— Към единайсет.
— Пеш ли?
— С мотоциклета.
— До кой магазин?
— „Киви“ в центъра.
— Значи вчера сте успели да запалите мотоциклета?
— Винаги успявам, ако съм достатъчно упорит.
— Колко време ви нямаше у дома?
— Не знам. Не предполагах, че ще ми искате обяснение.
Сейер кимна. Скаре пишеше като обезумял, за да успее да отрази всичко.
— Горе-долу?
— Около час.
— Баба ви може ли да го потвърди?
— Едва ли. Тя невинаги разбира къде съм.
— Имате ли шофьорска книжка за лек автомобил?
— Не.
— Откога сте заедно с Ани?
— От доста време, няколко години.