Той кимна, сякаш на себе си.
— А какъв цвят беше колата, Рагнхил?
— Ами, май не беше сива, но нямам голям избор с моливите — важно разклати кутията тя. — Тук няма такъв цвят, какъвто ми трябва.
— Какъв?
— Не му знам името.
В главата на Сейер изплуваха имена на какви ли не цветове: сиена, петрол, сепия, антрацит.
— Рагнхил — подзе той, — помниш ли дали на покрива на колата имаше нещо?
— Антени ли?
— Не, нещо по-голямо. Според Раймон на покрива имало нещо голямо.
Тя се втренчи в Сейер и поразмисли.
— Да! — неочаквано възкликна тя. — Малка лодка.
— Лодка ли?
— Черна и малка.
— Не знам какво щях да правя без теб — усмихна се Сейер и щракна с пръсти покрай антените на главата й. — Елисе, какво хубаво име имаш.
— Никой не ме нарича така. Всички ми казват Рагнхил.
— Аз ще те наричам така.
Тя се изчерви от смущение, затвори кутията с моливи, сгъна скицника и ги бутна към него.
— Не, те са за теб.
Тя мигом отвори кутията и продължи да рисува.
— Едно от зайчетата е легнало настрани!
Раймон стоеше до вратата в спалнята на баща си и неспокойно се люлееше насам-натам.
— Кое?
— Цезар, Белгийския боец.
— Ами убий го тогава.
От ужас Раймон пръдна. Това с нищо не промени застоялия въздух в стаята.
— Но то още диша!
— Няма да храним умиращи животни, Раймон. Слагай го на дръвника. Брадвата е в гаража зад вратата. Пази си ръцете! — добави той накрая.
Раймон се оттегли и се заклатушка мрачно към клетките на зайците в двора. За миг се втренчи в Цезар през бодливата тел. „Заекът прилича досущ на бебе — помисли си той. — Свил се е като мека топка.“ Очите на животното бяха затворени. Не помръдна, когато Раймон отвори клетката и предпазливо провря ръка вътре. Той лекичко погали заека по гърба. Тялото му беше топло, както винаги. Раймон го хвана здраво за кожата на тила и го повдигна. Заекът слабо ритна с крачета. Явно нямаше сили.
После Раймон се надвеси над масата в кухнята, и се взря в албум със снимки на националния отбор, птици и животни. Изглеждаше много обезсърчен, когато Сейер се появи в дома му. Раймон беше само по анцуг и домашни пантофи. Косата му стърчеше във всички посоки, а коремът му изглеждаше бял и мокър. Кръглите му очи гледаха сърдито, а устните стискаше нацупено, сякаш упорито смучеше бонбон.
— Добър ден, Раймон.
Сейер се поклони дълбоко, за да го умилостиви.
— Досаждам ли ти?
— Да, защото сега се занимавам с колекцията си и ти ми пречиш.
— Това е много дразнещо. Едва ли има по-неприятно нещо. Нямаше да дойда, ако не бях принуден. Надявам се да ме разбереш.
— Да, да, знам.
Раймон омекна и влезе в стаята. Сейер го последва и остави пособията за рисуване върху масата.
— Ще те помоля да ми нарисуваш нещо — предпазливо рече той.
— О, не! За нищо на света!
Раймон имаше толкова разтревожен вид, че Сейер го хвана за рамото да го успокои.
— Не мога да рисувам — изписка той.
— Всички могат да рисуват — възрази спокойно Сейер.
— Не мога да рисувам хора.
— Няма нужда да го правиш. Става въпрос за една кола.
— Кола ли? — погледна недоверчиво той. Очите му се стесниха и заприличаха на нормални.
— Колата, която сте видели заедно с Рагнхил. Онази, бързата.
— Ама че ми досаждате с тази кола.
— Важно е. Пуснахме съобщение, но никой не се обажда. Шофьорът вероятно е подлец и трябва да го заловим, Раймон.
— Нали ви казах, мина твърде бързо покрай нас.
— Все нещо си видял от нея — настоя Сейер с плътен глас. — Нали каза, че си видял кола, а не лодка, велосипед или пък керван с камили?
— Камили ли?
Раймон се разсмя от все сърце и белият му корем се разтресе.
— Ама че странно щеше да бъде, ако по пътя слизаше керван с камили! Не бяха камили, а кола с кутия за ски на покрива.
— Нарисувай я — подкани го Сейер.
Раймон отстъпи. Седна на масата и изплези дългия си като гребло език. След няколко минути Сейер установи, че Раймон се е придържал максимално към истината в изказванията си. Резултатът върху скицника наподобяваше пълнозърнест хляб на колела.