— Ще го оцветиш ли?
Раймон отвори кутията, прегледа обстойно всички моливи и накрая се спря на червения. После се съсредоточи, за да не излезе извън очертанията на колата.
— Червена ли беше, Раймон?
— Да — лаконично отвърна той и продължи да оцветява.
— Значи колата беше червена? Сигурен ли си? Нали каза, че била сива?
— Червена беше.
Сейер внимателно претегли думите и измъкна табуретка изпод масата.
— Миналия път не помнеше цветя, но предположи, че колата е била сива, както твърдеше и Рагнхил.
Раймон се почеса обидено по корема.
— Сега се сетих. Вчера казах на онзи, дето дойде тук, че колата е червена.
— На кого?
— Един мъж ходеше из двора. Искаше да разгледа зайците. Поговорих си с него.
Сейер усети леко боцкане по тила.
— Познаваш ли го?
— Не.
— Можеш ли да ми опишеш как изглеждаше?
Раймон остави червения молив и издаде напред долната си устна.
— Не.
— Не искаш ли?
— Мъжът не беше нищо особено. И да ти го опиша, няма да останеш доволен.
— И все пак опитай, моля те. Ще ти помогна. Дебел ли беше, или слаб?
— Средна работа.
— Тъмен, рус?
— Не знам. Носеше шапка с козирка.
— Виж ти! Млад ли беше?
— Не знам.
— По-възрастен ли беше от мен?
Раймон го зяпна.
— Е, не беше толкова стар като теб. Ти си побелял.
„Много ти благодаря“, помисли си Сейер.
— Не искам да го нарисувам.
— Няма да се наложи. С кола ли дойде?
— Не, пеш.
— Като си тръгна, надолу ли пое, или се качи към Възвишението?
— Не знам. Влезе при татко. Беше много приятен — изведнъж изтърси той.
— Сигурен съм. Какво ти каза този човек, Раймон?
— Че зайците били хубави. Попита ме дали ще му продам едно зайче, като им се роди поколение.
— Слушам те, продължавай.
— После поговорихме за времето, каква суша е напоследък. Той ме попита дали съм чул за момичето до езерото и дали я познавам.
— Какво му отговори?
— Че аз я намерих. Според него било тъжно, дето момичето умряло. А аз му разказах, че вие дойдохте да ме питате за колата. Колата ли, рече той, онази таратайка, която винаги кара страшно бързо, нали? Да, отвърнах аз. Точно нея видях. Той знаеше каква е колата: червен мерцедес. Сигурно съм се объркал, когато ме питахте, защото сега вече си спомням. Колата беше червена.
— Този мъж заплаши ли те?
— Не, не, аз няма да се оставя да ме заплашват. Големите хора не се плашат така лесно. Точно това му казах.
— А как беше облечен този мъж, Раймон?
— Съвсем обикновено.
— В кафяво? Или в синьо? Сещаш ли се?
Раймон го погледна объркано и скри глава в ръцете.
— Стига си мърморил!
Сейер направи пауза. Реши да даде на Раймон кратка почивка, за да се успокои. После подзе съвсем тихо:
— Но колата беше сива или зелена, нали?
— Не, червена беше. Казах му да не ме заплашва, защото няма смисъл. Колата си беше червена и той остана доволен.
Раймон се наведе над листа и започна да драска по рисунката си, стиснал упорито устни.
— Не я разваляй, искам да ми я дадеш — помоли Сейер и взе рисунката. — Как е баща ти? — замислено попита той.
— Не може да ходи.
— Знам. Ще се отбия да го поздравя.
Сейер се изправи и тръгна по коридора след Раймон. Отвориха вратата, без да почукат. В стаята цареше полумрак, но въпреки оскъдната светлина Сейер веднага забеляза застаналия до нощното шкафче старец, облечен в стар потник и твърде широки долни гащи. Коленете му трепереха заплашително. За разлика от пълничкия си син, старецът беше само кожа и кости.
— Татко! — изкрещя Раймон. — Какви ги вършиш!
— Няма нищо, няма нищо.
Баща му посегна към зъбната си протеза.
— Седни, ще си счупиш краката.
Прасците на стареца бяха обути в еластични чорапи, а на ръба им коленете му приличаха на два бледи хлебни пудинга с жълтеникави петна като стафиди.
Раймон му помогна да си легне и му подаде изкуствените зъби. Старецът избягваше погледна на Сейер. Вторачи се в тавана. Очите му, с малки зеници, бяха бледи и се изгубваха под дълги, рошави вежди. Той нагласи протезата си. Сейер се приближи до него. Вдигна очи към прозореца, обърнат към двора и пътя. Завесите бяха спуснати и в стаята влизаше съвсем оскъдна светлина.