— Наблюдавате ли пътя навън? — поинтересува се Сейер.
— От полицията ли сте?
— Да. Открива се хубав изглед, ако разтворите завесите.
— Правя го само когато навън е мрачно.
— Да сте забелязали непознати за вас автомобили или мотоциклети?
— Случва се, видях например полицейски коли, както и шейната на дядо Коледа, с която обикаляте из селото.
— А пешеходци?
— Туристи. Искат на всяка цена да се качат на Възвишението, за да събират дребни камъчета или да зяпат блатистата вода на езерото. Впрочем то е пълно с мърша от овцете. Разни хора, разни идеали.
— Познавахте ли Ани Холан?
— С баща й се знаем, когато работех в сервиза. Докарваше колата, като имаше проблеми.
— Вие ли бяхте началник на сервиза?
Старецът кимна, докато придърпваше одеялото по-нагоре.
— Той имаше две момичета. Руси, хубави.
— Ани Холан е мъртва.
— Знам, нали чета вестници като другите хора.
Кимна към пода. Под нощното шкафче имаше купчина вестници, както и нещо лъскаво, обвито в гланцирана хартия.
— Снощи в двора ви е идвал някакъв мъж и е разговарял с Раймон. Видяхте ли го?
— Само ги чух да шепнат отвън. Раймон може и да не е особено схватлив — остро отбеляза той, — но той не познава злото. Разбирате ли? Толкова е добър, че е готов да играе по свирката на всекиго, и върши всичко, каквото му поръчат.
Раймон кимаше енергично, докато се почесваше по корема.
Сейер улови погледа на светлите очи.
— Знам — тихо промълви той. — Значи сте ги чули да шепнат? Не се ли изкушихте да надникнете през прозореца?
— Не.
— Не сте особено любопитен, нали, Локе?
— Така е. Всеки трябва да гледа себе си.
— А ако ви кажа, че има някаква, макар и минимална вероятност този мъж в двора ви да е замесен в убийството на дъщерята на Холан?
— Разбирам, но не съм поглеждал навън. Бях зает с вестника.
Сейер се огледа в стаята и потръпна. Вътре миришеше неприятно, старецът вероятно страдаше от бъбречна недостатъчност. Стаята се нуждаеше от почистване и проветряване, а старецът — от топла вана. Сейер кимна и побърза да излезе навън. Жадно вдиша чистия въздух. Раймон се заклатурка след него и зачака със скръстени ръце, докато Сейер се настаняваше зад волана.
— Поправи ли колата, Раймон?
— Според татко ми е нужен нов акумулатор, но сега нямам пари. Струва над четиристотин крони. Не карам по пътищата — побърза да добави той. — Само по изключение.
— Добре. Влизай вътре, че ще измръзнеш.
— Да — зъзнеше той. — Пък си дадох и якето.
— Май не си постъпил много умно?
— Нямах избор — тъжно обясни Раймон. — Тя лежеше гола-голеничка.
— Какво?
Сейер го погледна слисан. Якето, с която беше покрит трупът, се оказа на Раймон!
— Ти ли я зави? — попита той.
— Тя нямаше никакви дрехи — отвърна Раймон и ритна буца пръст с пантофа си.
Явно спонтанно си е помислил, че тя замръзва, и е решил да я завие. Светлите косми сигурно са от заек, а и Раймон обича бонбони. Сейер се взря в очите му — очи на дете, чисти като изворна вода. Но Раймон имаше мускули, големи като свински бут. Сейер неволно поклати глава.
— Много мила постъпка — окуражи го той и го изгледа изпитателно. — Поговорихте ли си с нея?
Въпросът учуди Раймон и ангелският израз в очите му се изгуби, като че ли той долови очертанията на капан.
— Нали ми каза, че е мъртва!
След като Сейер си тръгна, Раймон се промъкна тайно и надникна в гаража. Цезар лежеше в ъгъла, завит със стар пуловер, и все още дишаше.
Скаре отхвърляше рутинни задължения и с химикалка „Майкробол“ номер 5 в ръка четеше доклади, като от време на време я затъкваше под пагона на ризата си. По лицето му бе изписана доволна усмивка, докато си тананикаше „Jesus on the line“7. Животът му се струваше чудесен, а разследването на убийство — много по-вълнуващо от въоръжен грабеж. Идеше лято. А ето го и шефа, размахващ сладолед в ръка. Скаре побърза да избута книжата настрани и да вземе лакомството.
— Зимното яке, с което бе покрит трупът, се оказа на Раймон — осведоми го Сейер.
Скаре така се изненада, че едва не изпусна сладоледа.