— Казвам се Раймон — усмихна се той.
Рагнхил вдигна очи, погледна усмихнатата му физиономия в огледалото, видя и Възвишението, окъпано в сутрешна светлина.
— Да се поразходим ли с микробуса?
— Мама ме чака — заяви тя със сериозния тон на възрастен.
— Ходила ли си на върха на Възвишението?
— Веднъж, с татко. Носехме си храна.
— Може да се стигне с кола — обясни той. — От задната страна. Да се качим ли?
— Искам вкъщи — колебливо настоя тя.
Той превключи на по-ниска скорост и спря.
— Само кратка разходка, хайде — помоли я той.
Гласът му звучеше тънко. На Рагнхил й се стори много тъжен. А тя не бе свикнала да се съпротивлява на желанията на възрастните. Изправи се, приближи се до седалката и се наведе напред.
— Само кратка разходка — повтори тя. — До върха и после право вкъщи.
Той даде назад по улица „Фелтспат“ и потегли надолу.
— Как се казваш? — попита той.
— Рагнхил Елисе.
Той се изкашля поучително, докато се клатеше наляво-надясно:
— Рагнхил Елисе, не можеш да ходиш на пазар толкова рано сутринта. Още е само осем и четвърт, магазинът е затворен.
Тя замълча. Извади Елисе от количката, взе я в скута си и й оправи роклята. После извади биберона от устата й. Куклата мигом започна да плаче. В микробуса се разнесе лек, металически рев на пеленаче.
— Какво е това?
Той наби спирачки и погледна в огледалото.
— Елисе. Плаче, като й взема биберона.
— Този звук не ми харесва! Дай й го!
Раздвижи се неспокойно зад волана, а микробусът залъкатуши наляво-надясно.
— Тате шофира по-добре от теб — отбеляза Рагнхил.
— Аз съм се учил сам — намусено отвърна той. — Никой не искаше да ми покаже.
— Защо?
Замълча, само отметна назад глава. Вече пътуваха по главния път. До колелото той кара на втора скорост и премина кръстовището с дрезгаво ръмжене.
— Ето ни при Хорген! — доволно се обади Рагнхил.
Мъжът продължаваше да мълчи. След десет минути зави наляво и се заизкачваха по склона. Пътьом минаха покрай няколко двора, червени плевни и някой и друг паркиран трактор. Не срещнаха никого. Пътят се стесняваше, появяваха се все повече дупки. Ръцете на Рагнхил умаляха да държат количката. Тя остави куклата на пода и мушна крачето си между колелата като своеобразна спирачка.
— Тук живея аз — внезапно съобщи той и спря.
— С жена си ли?
— Не, с баща ми, но той е в леглото.
— Не е ли станал?
— Лежи постоянно.
Тя надникна любопитно през прозореца и видя странна къща. Някога е била вила, но после са добавяли пристройки — всяка част боядисана в различен цвят. До постройката имаше гараж от гофрирана ламарина. Дворът беше обрасъл с бурени. Коприва и глухарчета постепенно задушаваха стара, ръждясала брана. Но Рагнхил не се вълнуваше от къщата, защото забеляза нещо много по-интересно.
— Зайчета! — изморено възкликна тя.
— Да — доволно кимна той. — Искаш ли да ги видиш?
Скочи от микробуса, отвори задната врата и свали Рагнхил. Походката му изглеждаше причудлива, краката му бяха неестествено къси и много криви, а стъпалата — малки. Между широкия му нос и долната му устна, леко издадена напред, имаше малко разстояние. Под носа му висеше голяма, прозрачна капка. Рагнхил се досети, че не е толкова възрастен, макар и да се клатеше като старец. И все пак беше доста странно: лице на момче, а тяло на старец. Той се заклатушка към клетките на зайците и ги отвори. Рагнхил стоеше като омагьосана.
— Може ли да подържа някое?
— Да, избери си.
— Малкото кафяво зайче — възхитена помоли тя.
— Казва се Рошльо. Той е най-хубавият.
Отвори клетката и извади мъничето: закръглено мъжко зайче с клепнали уши, с цвят на кафе с много сметана. То зарита силно с крачета, но се успокои, щом Рагнхил го гушна. За миг тя онемя. Усети как сърчицето му бие до ръката й и внимателно попипа едното му ухо. Сякаш зарови пръстите си в кадифе. Черната му муцунка блестеше, влажна като драже за смучене. Раймон ги наблюдаваше отстрани. Намери си момиченце само за себе си и никой не ги видя.
— Ще изпратим на вестниците снимката заедно с описанието на външния й вид — обясни Сейер. — Ако не получат друго съобщение, ще я отпечатат в утрешните си броеве.
Ирене Албюм се свлече над масата и избухна в плач. Част от присъстващите забиха очи в ръцете си, други — в тресящия се гръб на майката. Полицайката стоеше до нея с носна кърпичка в ръка. Карлсен разчопли нещо по стола, после си погледна часовника.