— На петнайсет е — полугласно каза Еди.
Управителят затвори очи за няколко секунди. После отново тръгна.
— Ела с мен в параклиса — съчувствено го покани той. — Ще ти покажа как изглежда урната.
Поведе Холан надолу по стълбите. Над тях се бе спуснала невидима ръка, изолираща ги от останалия свят. Вървейки, те се приближиха един до друг. Управителят — за да засвидетелства подкрепата си на Холан, а Еди — за да усети съчувствието му. Долу стените бяха грапави, а варта — бяла. До последното стъпало беше поставена красиво аранжирана саксия с цветя, а от кръст на стената ги гледаше страдащият Христос. Еди се посъвзе, усети как лицето му си възвърна обичайния цвят. Почувства се на сигурно място.
Урните бяха наредени на рафтове край стените. Управителят взе една и я подаде на Еди.
— Ето, подръж я. Хубава е, нали?
Еди пое урната и се опита да си представи, че вътре е Ани; че в момента я държи в ръцете си. Урната приличаше на метална, но той знаеше, че е изработена от разградим материал. Усети топлината й.
— Вече ти казах всичко за процедурата по кремацията. Не премълчах нищо.
Еди Холан погали с пръсти златистата урна. Приятно му беше да я държи, а и не беше тежка.
— Урната е пропусклива; въздухът от почвата влиза в нея и ускорява процеса. И тя ще изчезне. Нищо не е вечно. Има нещо мистично и велико в тази мисъл, нали? — По устните му се изписа благоговейна усмивка. — И ние ще изчезнем, и тази къща, и асфалтираният път. И все пак — стисна той ръката на Еди — на мен ми се иска да вярвам, че след това ни очаква нещо друго, нещо вълнуващо. Защо не?
Холан го погледна почти учудено.
— Отвън ще изпишем името й — добави управителят.
Холан кимна. Все още стоеше прав. Времето ще си тече, минута след минута. Вече усети частица от болката, измина крачка от пътя заедно с Ани. Представи си пламъците и бумтенето на пещта.
— На урната ще пише Ани — развълнувано промълви той. — Ани Софие Холан.
Еди се прибра и завари Ада Холан, наведена над мивката, да чисти апатично червени картофи. Шест на брой, по два за всеки. Не осем, както бе свикнала. Виждаха й се толкова малко. Лицето й все още беше вдървено. Вцепени се от мига, когато се надвеси над носилката в Държавната болница, а лекарят отметна чаршафа. След това изражението й заприлича на неподвижна маска.
— Къде беше? — беззвучно попита тя.
— Знаеш ли, мислех си — подзе предпазливо Холан, — най-добре да кремираме Ани.
Тя изтърва картофа и го погледна.
— Да я кремираме?
— Като се замисля, някой я е докосвал и я е белязал с допира си. Искам да излича белега му!
Той се облегна тежко на кухненския плот и я загледа умолително. Много рядко я молеше за каквото и да било.
— Какъв белег? — равнодушно попита тя и взе картофа. — Не можем да кремираме Ани.
— Нужно ти е време, за да свикнеш с тази мисъл — повиши глас той. — Кремацията е хубав ритуал.
— Не можем да я кремираме — повтори тя и продължи да стърже картофа. — Обадиха се от прокуратурата. Забраниха ни.
— Но защо! — изкрещя той, кършейки ръце.
— За да могат да я ексхумират, ако се наложи, след като открият убиеца.
Барди Снурасон пъхна ръка под металната дръжка и извади Ани от стената. Чекмеджето се плъзна почти безшумно по добре смазаните релси. Той не свързваше трупа на младото момиче с мисълта за живота, нито със своята тленност или тленността на близките си. Това отдавна не го притесняваше. Снурасон имаше добър апетит и спеше добре. И понеже се отнасяше към чуждата смърт и нещастие с изключително уважение, очакваше някой ден и неговите наследници да постъпят така с тленните му останки. Нищо от трийсетгодишната му практика на съдебен патолог не му даваше повод да се съмнява в убеждението си.
Отне му два часа да прегледа всичко. В хода на работата картината постепенно му се избистряше. Белите дробове бяха пъстри като пъдпъдъчи яйца, а при напречния им разрез успя да изцеди от тях жълточервена пяна. В мозъка й имаше множество хематоми, в мускулите на врата и гърдите — кръвоизливи с формата на ивици, които показваха, че жадно се е мъчила да си поеме въздух. Снурасон записа бележките си по случая на диктофон — кратки, лаконични и неразбираеми изрази, достъпни само за посветени, а понякога дори не и за тях. По-късно в писмения доклад асистентът му им придаваше смислена формулировка. След като прегледа всичко, патологът намести върха на черепа на мястото му, дръпна кожата на главата, изплакна старателно тялото и напълни гръдния кош със смачкана вестникарска хартия. После заши тялото. Огладня зверски. Имаше нужда да хапне, преди да пристъпи към огледа на следващия труп. В стаята за отдих го очакваха четири филии със салам и термос с кафе. Внезапно забеляза човешка фигура зад релефното стъкло. Човекът постоя неспокойно за миг, сякаш му се щеше да се махне оттам. Снурасон си свали ръкавиците и се усмихна. Не бяха много онези, чийто ръст достигаше подобни висоти.