— Рагнхил бои ли се от кучета? — поиска да узнае Сейер.
— Защо ме питате? — изхлипа тя.
— Случвало се е да търсим деца с куче-следотърсач, а те се крият, като чуят овчарките.
— Не се страхува.
Думите й отекнаха в главата му. Не се страхува.
— Успяхте ли да се свържете със съпруга си?
— Той е в Нарвик на обучение — прошепна тя. — Някъде по платото.
— Няма ли мобилен телефон?
— Извън обхват е.
— Какви хора търсят Рагнхил?
— Съседи. Момчета, които са вкъщи през деня. Едното носи телефон.
— От колко време са навън?
— Повече от два часа — тя погледна към стенния часовник.
Гласът й вече не трепереше, звучеше като дрогирана, почти апатична, сякаш говореше в просъница. Той отново се наведе напред и заговори възможно най-бавно и ясно.
— Страхувате се от нещо, което най-вероятно изобщо не се е случило. Разбирате ли? Децата изчезват най-често заради дреболии. Хлапетата се губят непрекъснато именно защото са деца. Не притежават чувство за време и отговорност и са толкова любопитни, че се поддават на всяко свое хрумване. Но по принцип се появяват толкова внезапно, колкото са изчезнали. Често дори нямат задоволително обяснение къде са били или какво са правили. В повечето случаи обаче — той си пое дъх, — се прибират живи и здрави.
— Да! — тя се вторачи в него. — Но тя никога не е изчезвала!
— Расте и става все по-смела — отвърна той.
„Бог да ми е на помощ — помисли си той, — имам отговор за всичко.“ Отново стана и набра нов номер. Устоя на изкушението за пореден път да хвърли поглед към часовника, защото би било напомняне, че времето тече, а това беше излишно. Свърза се с дежурната оперативна част, обясни им накратко ситуацията и ги помоли да се обадят на Норвежката хуманитарна служба. Даде им адреса на улица „Гранит“ и набързо им обрисува външния вид на момиченцето. Облечено е в червено, с почти бяла коса, бута розова количка с кукла. Попита дали са постъпили сигнали. Нито един. Отново седна.
— В последно време Рагнхил да е споменавала непознати за вас хора?
— Не.
— Имаше ли пари в себе си? Възможно ли е да е търсила лавка?
— Не.
— Селото е малко — продължи той. — Случвало ли се е някой от съседите да я докара вкъщи?
— Да, случвало се е. На този хълм има стотина къщи и тя познава почти всички съседи и колите им. Понякога двете с Марте слизат до църквата с количките си, а после някой от съседите ги докарва.
— Има ли специална причина да ходят до църквата?
— Там е погребан техен приятел. Берат цветя и ги слагат на гроба му, а после се прибират. Струва им се забавно.
— Потърсихте ли Рагнхил около църквата?
— В десет се обадих да попитам кога е тръгнала от дома на Марте. Когато разбрах, че е излязла оттам още в осем, веднага се качих в колата. Оставих вратата отключена, в случай че се прибере, докато ме няма. Ходих до църквата и до бензиностанцията. Излязох от колата и търсих навсякъде. Влязох в автосервиза и проверих зад млекарната, после потърсих в двора на училището, защото там има разни катерушки. А после и в детската градина. Толкова искаше да почне учебната година, тя…
Задави я ридание. Останалите изчакаха пристъпът да се уталожи. Очите й бяха подпухнали, а пръстите й отчаяно мачкаха роклята. След известно време плачът стихна и отстъпи на апатията — щит, отблъскващ грозните перспективи.
Телефонът звънна — внезапен зловещ вик. Тя се сепна на дивана и понечи да вдигне слушалката, но във въздуха видя ръката на Сейер като табела „стоп“. Обади се той.
— Ало? Ирене там ли е? — гласът май бе момчешки.
— С кого разговарям?
— Турбьорн Хауген. Търсим Рагнхил.
— Разговаряте с полицията. Има ли нещо ново?
— Проверихме всички къщи на хълма. До една. Но мнозина не си бяха у дома. Все пак срещнахме една жена по улица „Фелтспат“. Голям автомобил дал назад до нейния двор, тя живее на номер едно. Май бил микробус. А в него видяла момиченце със зелено яке и руса коса, събрана на опашка. Рагнхил често си прави такава прическа.
— Продължете.
— Микробусът обърнал насред наклона и поел надолу. Изгубил се зад завоя.