Сейер отпи от кока-колата.
— За проклетия не ни е оставила нищо. Не сме намерили дневник, например.
— Възможно ли е — продължи Сейер — някой да е упражнявал влияние върху нея? Някой, комуто не би посмяла да се противопостави? Възможно ли е Ани да е била замесена в нещо опасно, което не е бивало да излезе на бял свят? Дали някой не я е изнудвал?
— Ани беше изключително съвестна. Не ми се вярва да е сторила нещо лудо.
— Някои вършат лудории и въпреки това са съвестни — замислено възрази Сейер. — Не можем да съдим за човека от конкретно, извадено от контекста действие.
Халвур запомни добре думите на старши инспектора и ги зарови в паметта си.
— В селцето ви намират ли се наркотици?
— О, да. От години е така. От време на време идват ваши колеги и провеждат полицейски акции в кръчмата в центъра. Съмнявам се Ани да е имала нещо общо с тези среди. Та тя не стъпваше там. Дори пазаруваше от павилиона до къщата им, не ходеше надалеч.
— Халвур — настоятелно се обърна към младежа Сейер, — Ани е била тихо, резервирано момиче с желание сама да определя живота си. Помисли си и ми отговори: според теб тя страхуваше ли се от нещо?
— Не, не изпитваше точно страх, по-скоро беше затворена в себе си. Понякога почти ядосана, друг път обезсърчена. Виждал съм я обаче истински изплашена. Не че има нещо общо, просто сега ми хрумна.
Халвур сякаш се улиса в разговора и стана доста словоохотлив.
— Майка й, баща й и Сьолви бяха заминали за Тронхайм, защото момичетата имат леля там. Двамата с Ани бяхме сами вкъщи, канех се да пренощувам при нея. Случи се миналата пролет. Първо се поразходихме с велосипеди, после стояхме до късно през нощта и слушахме плочи. Времето беше меко и решихме да спим навън в палатка в градината. Приготвихме всичко, после влязохме вътре да си измием зъбите. Аз си легнах пръв. Ани дойде след мен, клекна до спалния чувал и го разкопча. Вътре лежеше усойница. Огромна черна усойница, свита на кълбо в чувала. Изхвърчахме от палатката и доведох съседа отсреща да ни помогне. Според него змията се мушнала в чувала, за да се стопли. Успя да й види сметката. Ани се изплаши толкова много, че чак повърна. Оттогава винаги ме караше да изтупвам спалния й чувал, когато отидехме на къмпинг с палатки.
— Усойница в спален чувал? — Сейер потръпна и си припомни как в далечната си младост е ходил на палатки.
— Тук гъмжи от змии, защото има много камънаци. Слагаме масло и така се отърваваме от част от тях.
— Масло ли? Защо?
— Ядат от него, докато задремят. После остава само да ги хванеш.
— А си имате и морски змей на дъното на фиорда, нали? — усмихна се Сейер.
— Точно така — кимна Халвур. — Виждал съм го със собствените си очи. Появява се много рядко, при точно определена посока и сила на вятъра. Всъщност на голяма дълбочина в морето има островче и когато вятърът духа от сушата към водата, се надигат няколко огромни вълни. После всичко утихва. Наистина е много странно явление. Всички знаят много добре какво представлява въпросният змей, но когато си сам-самичък във водата, за миг ти се струва, че от дълбините изскача звяр. Първия път, когато станах свидетел на това явление, започнах да греба като побъркан и не посмях да се обърна нито веднъж.
— Но не се сещаш за нито един човек от обкръжението на Ани, който би искал да й стори зло?
— Не — категорично отсече Халвур. — Блъскам си главата вече дни наред, но умът ми не го побира. Сигурно е дело на луд човек.
„Да — помисли си Сейер, — може да го е извършил и някой побъркан.“ Закара Халвур до дома му и спря колата точно до стълбите.
— Сигурно утре ще ставаш рано — дружелюбно предположи той. — Вече стана доста късно.
— Няма проблеми.
Халвур изпитваше смесени чувства към Сейер. От една страна го харесваше, от друга — не.
Халвур слезе пъргаво от колата и след като влезе в къщата, затвори внимателно вратата с надежда баба му да е заспала. За всеки случай надникна през открехнатата врата и чу хъркането й. После седна отново пред екрана и продължи заниманието си. Постоянно му хрумваха все по-нови възможности. Внезапно си спомни, че по едно време Ани имаше котка. Намериха я в снежна пряспа, плоска като пица. Въведе името й в полето за паролата: Багира. Системата отказа достъп до папката за пореден път. Халвур и не очакваше друго. Започна да гледа на заниманието си като на дългосрочен проект. Освен това имаше и други начини да отвори документа. Засега обаче не бе изгубил надежда да се справи и сам. Не искаше да хитрува. Ако успее да открие паролата без чужда помощ, престъплението му се струваше някак по-дребно. Почеса се по тила и написа името на компютърна игра — Top Secret — в черното поле. За всеки случай. После пробва и с името й — Ани Холан — в прав и обратен ред, защото му хрумна, че не се е сетил да опита с най-простото, най-близкото до ума. Ани, разбира се, сигурно не е избрала точно тази комбинация, но кой знае? Access denied. Халвур леко се оттласна от бюрото, протегна се и сложи ръка на тила си. Усети неприятно гъделичкане като от насекомо, пълзящо по тила му. Явно само така му се струва, но странното усещане не го напусна. Озадачен, той се обърна и се вторачи в прозореца. Внезапен порив го накара да стане и да дръпне завесите. Преследваше го натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. Направо му настръхваха косите. Халвур побърза да изгаси осветлението. Отвън се чуха заглъхващи стъпки, сякаш някой се отдалечи тичешком от къщата. Халвур надзърна през пролука на завесата, но не видя нищо. Въпреки това беше убеден, че някой е бил до прозореца му — случва се понякога всичките ни сетива да потвърждават нашата сигурност в определен факт. Изпълва ни почти физическо усещане за безпогрешност. Изключи компютъра, съблече си дрехите и се мушна под завивките. Притаи дъх и се заслуша. Настъпи пълна тишина, не се чуваше дори шумоленето на дърветата. Но после, след няколко минути, Халвур долови звука от запалване на автомобил.