— И аз бих искал да знам — вдигна рамене той. — Боя се, че й надух главата с увещания да се върне в отбора, но без успех. Омръзнало й. Така поне ми каза, но аз не й повярвах. Искала да тича, не да стои на вратата. Наистина тичаше много, рано сутрин, късно вечер. Често минавах покрай нея с колата. Бягаше бързо, имаше дълги крака. Винаги обута със скъпи маратонки. Холан даваха всичко за това момиче.
Очакваше полицаите всеки момент да пуснат духа от бутилката. Не хранеше никакви илюзии, че ще му се размине.
— Сам ли живеете?
— Разведох се със съпругата си преди няколко години. Тя се премести да живее другаде, взе и децата. Сега съм сам и се чувствам добре. Не ми остава почти никакво свободно време след работа и тренировки. Ръководя и младежки отбор, а и самият аз се състезавам в отбор. По дванайсет часа на денонощие влизам и излизам от душовете.
— Не сте й повярвали, че й е омръзнало да бъде вратарка. Каква според вас беше истинската причина?
— Нямам представа. Тя си имаше приятел, а тези неща изискват време. Той впрочем не е спортен тип — коминочистач с хилави крака. Блед, слабичък като бобено зърно. Идвал е на няколко мача. Седи като истукан на първата скамейка и не издава звук. Само гледа топката отляво-надясно и обратно. Като си тръгваха, дори не й носеше сака. Не беше подходящ за нея, тя беше по-готина.
— Били са заедно до смъртта й.
— Така ли? Е, разни хора — разни идеали.
Сейер заби поглед в пода и се замисли за свои си неща.
— Длъжен съм да ви попитам къде бяхте в понеделник между единайсет и два?
— В понеделник? А, искате да кажете, в деня на… На работа, разбира се.
— От борсата за строителни материали могат ли да го потвърдят?
— Ами аз обикалям с колата, нали доставяме поръчки на клиенти по домовете.
— Значи сте били в колата? Сам?
— Не бях в колата през цялото време. Закарах два гардероба до къща в селцето Рьотанген. Това ще го потвърдят.
— Кога сте били там?
— Някъде между един и два.
— Бъдете по-конкретен, Йенсвол.
— Амиии… по-точно в два.
Сейер пресметна наум.
— А преди това?
— Ами, насам-натам. Спах до късно и си позволих да отскоча до солариума за половин час. Сами организираме работното си време. Понякога се налага да остана по-дълго, но не ми плащат извънреден труд. Не ме гризе съвестта. Шефът също има навика да…
— Къде бяхте, Йенсвол?
— Малко позакъснях — изкашля се той. — В неделя излизах в града заедно с неколцина приятели. Много глупаво е, разбира се, да се заседяваш до късно в града, когато знаеш колко рано трябва да ставаш в понеделник сутринта, но така се случи. Прибрах се към един и половина през нощта.
— С кого излизахте?
— С един приятел. Ерик Фриц.
— Фрицнер? Съседът на Ани?
— Да.
— Така ли? — Сейер кимна сякаш на въздуха пред себе си, загледан в чупливата коса и почернялото лице на треньора. — Намирате ли Ани за привлекателно момиче?
— Що за въпрос е това? — Йенсвол веднага схвана намека.
— Моля ви да отговорите.
— Привлекателна е, разбира се. Сигурно сте видели нейни снимки.
— Да. Тя не просто е хубава, а изглежда и по-голяма, някак по-зряла от повечето девойки на нейната възраст. Съгласен ли сте? — погледна го изпитателно Сейер.
— Да, горе-долу. Мен ме интересуваха нейните качества като вратарка.
— Разбира се, така е редно. А иначе имали ли сте конфликти с момичетата?
— Какви конфликти?
— Някакви — сдържано настоя Сейер. — Каквито и да е.
— Да, разбира се. Тийнейджърките са бомба със закъснител. Имал съм обичайните проблеми: никой не иска да смени Ани на вратата; никой не иска да седи на резервната скамейка; не спират да се хилят; водят гаджетата си по трибуните.
— А Ани?
— Какво за нея?
— Имали ли сте конфликти с нея?
— Да — кимна той и скръсти ръце. — Поскарах й се, когато се обади, за да ми съобщи за решението си да напусне отбора. Тогава в отчаянието си май казах неща, които предпочитам да бях премълчал. Но, кой знае, може да ги е приела и като комплимент. Тя прекрати разговора, затвори. На следващия ден ми върна екипа. Искала да приключи с хандбала.
— Само тогава ли сте имали разногласия с нея?
— Да, точно така. За пръв и последен път.
Сейер го погледна и кимна на Скаре. Разговорът приключи. Тръгнаха към вратата, Йенсвол ги последва. Вече не можеше да сдържа натрупаното раздразнение.