— Именно. Обичаше да оправя каши. Не понасяше неразрешени конфликти. Ако, например, се случеше да се скараме със Сьолви, Ани винаги намираше начин да ни сдобри. Беше като буфер. Но незнайно защо — бавно рече той — и това й стана безинтересно. Вече не влагаше същата енергия в заниманията си.
— Кога го забелязахте? — побърза да попита Сейер.
— Някъде миналата есен.
— Какво се случи тогава?
— Нали вече ви казах. Не искаше да тренира в отбора, не й се излизаше с компании.
— Но защо!
— Не знам — отчаяно призна бащата. — Нали ви казвам, и аз не разбирам.
— Опитайте се да надхвърлите границите на семейството. Абстрахирайте се от Халвур, от отбора, от проблемите с Аксел Бьорк. По същото време в селото станала ли е случка, която да не е непременно свързана с вас?
Холан разпери безпомощно ръце.
— Да, но тя едва ли има нещо общо. Почина едно от децата, които Ани често бавеше. Тогава състоянието й се влоши. Ани вече не искаше да се занимава с нищо. Обуваше маратонките и се махаше от къщи, от улицата ни.
Сърцето на Сейер заби учестено.
— Бихте ли повторили? — опря лакти на масата той.
— Едно от децата почина при инцидент. Ани често го гледаше. Казваше се Ескил.
— Кога се случи инцидентът? Докато тя го гледаше ли?
— Не, не! — ужасено го погледна Еди. — Да не сте луд! Ани внимаваше страшно много, когато й поверяваха чуждо дете. Не го изпускаше от очи и за миг.
— Как се е случило нещастието?
— В дома на родителите на детето. Тогава Ескил беше на две години и нещо. Ани прие смъртта му много тежко. Всички бяхме потресени, познаваме родителите.
— Кога се случи?
— Нали ви казах, миналата есен — тогава именно Ани се отдръпна от света. Тогава ни се струпаха доста неприятности, изживяхме труден период. Обаждаше се Халвур, после започна и Йенсвол. Бьорк непрекъснато ни досаждаше с искания да види Сьолви, а Ада стана непоносима!
Млъкна и внезапно придоби сконфузен вид.
— Кога точно стана злополуката с детето, Еди?
— Май през ноември. Не помня точната дата.
— Преди или след като Ани се отказа от отбора?
— Не се сещам.
— Ще се наложи да поразмислиш. Как почина детето?
— Задавило се с нещо и не успели да го извадят. Ескил се хранел сам в кухнята.
— Защо не сте споменали за това досега?
Холан го погледна с нещастен вид.
— Нали работата ви е да откриете убиеца на Ани — прошепна той.
— Да, точно това правим. При разследването е необходимо да изключим възможностите една по една.
Настъпи продължително мълчание. По високото чело на Холан избиха капки пот. Той не спираше да разтрива пръстите си, сякаш не ги чувстваше. В мислите му през цялото време изникваха идиотски снимки: Ани в червен гащеризон и шапка на абитуриентка; Ани в булчинска рокля; Ани с пеленаче в ръце. Никога няма да му се удаде възможност да я снима така.
— Разкажете ми как реагира Ани, когато научи за нещастието.
Холан се надигна на стола и се замисли.
— Не помня коя дата беше, но си спомням самия ден, защото се успахме. Аз лично не бях на работа. Ани закъсня за автобуса, а и се прибра по-рано от училище, защото не се чувстваше добре. Сърце не ми даде да й съобщя веднага. Оставих я да си полегне малко и да поспи.
— Болна ли беше?
— Да… не, тя никога не се разболяваше. Сигурно беше пипнала някаква настинка. Събуди се, а аз се чудех как да й поднеса тъжната вест. Накрая отидох при нея и седнах на ръба на леглото.
— Продължавайте.
— Тя се вцепени — замислено разказваше бащата. — Парализира се от ужас. Обърна се и се скри под завивката. Какво можех да направя? През следващите дни не показваше какво изпитва, скърбеше мълчаливо. Ада искаше Ани да занесе цветя в дома на детето, но Ани не пожела. Не дойде и на погребението.
— Вие бяхте ли там със съпругата си?
— Да, разбира се. Ада се притесняваше заради отсъствието на Ани, но се помъчих да обясня колко е тежко за едно дете да ходи на погребение. Та Ани беше само на четиринайсет. Не знаеше какво да каже, нормално е.
— Мм — промърмори Сейер. — А после ходи ли на гроба му?
— Да, няколко пъти. Но не стъпи в дома им.
— Но нали е разговаряла с тях? Все пак е гледала детето им.
— Да, бяха й много близки. Най-вече майката. Впрочем тя се премести в друг град, разделиха се известно време след смъртта на детето. След подобна трагедия е много трудно да намериш път към партньора си. Всеки има нужда да започне отначало и никога няма да бъде съшият. — Еди сякаш се отплесна и заговори на себе си, все едно събеседникът му не съществуваше. — Само Сьолви си е същата. Направо не мога да повярвам, че не се промени след тази трагедия. Но тя е по-различна. Трябва да приемем децата си такива, каквито са, нали?