Утихналият двор тънеше в мрак. Празната кучешка колиба зееше отворена като беззъба паст, но от пътя не се виждаше и евентуален крадец би се заблудил, че вътре има куче. Зад колибата се намираше бараката със скромен запас от дърва, велосипедът на Халвур, стар черно-бял телевизор и куп стари вестници. Халвур не се сещаше да ги даде за вторични суровини, а и не следеше информацията в местния вестник. Най-навътре, зад дунапренен дюшек, лежеше раницата на Ани.
Сейер пробяга разстояние от тринайсет километра. Стараеше се да не прекрачва прага на болката, поне на връщане. Преди Елисе винаги му наливаше леденостудена минерална вода и го чакаше да излезе от душа, често само по пешкир. Сега не го чакаше никой, ако изключим кучето, което вдигна глава с надежда, когато той отвори вратата и изпусна парата от банята. Облече се вътре и сам си извади бутилка минерална вода, отвори я на ръба на кухненския плот и я долепи до устните си. Тъкмо я преполови и някой звънна на вратата. Това не се случваше често и Сейер се изненада. Вдигна предупредително показалец към кучето и отиде да отвори. Навън, чак до парапета, стоеше Скаре, стъпил с един крак на стъпалото, сякаш демонстрираше, че ще се оттегли на секундата, ако притеснява Сейер с присъствието си.
— Минавах оттук — осведоми го Скаре.
Изглеждаше по-различно. Къдриците ги нямаше, беше съвсем късо подстриган. Косата му, някак потъмняла, му придаваше вид на по-възрастен. Ушите му леко стърчаха.
— Хубава прическа — похвали го Сейер. — Влизай.
Колберг се завтече към госта с обичайния си маниер на посрещане.
— Вдига много шум — виновно призна Сейер, — но е много дружелюбен.
— Не се и съмнявам, като се има предвид колко е голям. Човече, та това е същински вълк.
— Целта е да прилича на лъв. Към това се е стремял онзи, който смесил породите и създал първия леонбергер.
Сейер тръгна навътре в стаята.
— Бил от немския град Леонберг и искал да създаде талисман на града.
— Лъв ли? — Скаре огледа голямото животно и се подсмихна. — Не, резултатът не ме удовлетворява.
Съблече си якето и го остави на масичката с телефона.
— Успя ли да разговаряш с Холан днес?
— Да, а ти какво прави?
— Ходих при бабата на Халвур.
— Така ли?
— Почерпи ме с кафе и питки, както и с всички неволи на старостта. Сега вече знам какво е да остаряваш — тихо призна Скаре.
— А именно?
— Постепенен разпад; промъкващ се, почти незабележим процес, който откриваш само във внезапни, разтърсващи моменти.