— Изключително вълнуващ подход — отбеляза Скаре. — Ще се осмелиш ли да го представиш на Камарата?
— Имаме негласно споразумение да не говорим за това. Прокурорът не се интересува от чувствата ми, но знае, разбира се, че съществуват. Съобразява се с тях, без да го признава. И това е негласно споразумение.
Издуха дима с благоговение и погледна нагоре.
— Какво друго ти поднесе бабата на Халвур освен питките и лекцията за старостта?
— Разказа ми доста за баща му, колко невероятно добро дете бил. А му се случили само нещастия.
— Вярвам й, щом е бил в състояние да пребива децата си.
— Според нея Халвур се затварял в стаята си и не мърдал от компютъра цяла вечер, а понякога дори и цяла нощ.
— И какво прави там?
— Нямам представа, вероятно си води дневник.
— Любопитен съм да го прочета.
— Ще го извикаш ли пак в участъка?
— Разбира се.
Пресушиха чашите и станаха. На излизане от апартамента Скаре забеляза снимка на Елисе. Имаше ослепителна усмивка.
— Това съпругата ти ли е? — предпазливо се осведоми той.
— Последната й снимка.
— Прилича на Грейс Кели — въодушеви се Скаре. — Как сърдитко като теб е свалил такава красавица?
Направо слисан от безочливата забележка на Скаре, Сейер заекна:
— Тогава не бях сърдитко — вяло отвърна той.
Колата мина бавно по чакълестия път към църквата в Люнебю. Вечер розово сияние къпеше църквата, стояща там сякаш от цяла вечност. В действителност беше само на сто и петдесет години — съвсем лека въздишка в короната на дървото, наречено вечност. Внимателно затвориха вратите и постояха до колата, заслушани в нощните звуци. Скаре се огледа, направи няколко крачки към параклиса и се насочи към първата линия гробове: десет бели камъка, наредени безупречно един до друг.
— Какво е това?
Зачетоха се в надгробните плочи.
— Гробове на загинали войници — полугласно обясни Сейер. — Англичани и канадци. Немците ги застреляли тук, в гората, на девети април. Всяка година на Седемнайсети май10 децата полагат бяла съсънка на гробовете им. Научих го от дъщеря ми Ингри. Пилот от военновъздушния флот на Канада. Възраст 26 години. „Бог дал, Бог взел“ — прочете Сейер надписа на един гроб. — Изминал е дълъг път за толкова кратък подвиг.
— Мм — Скаре плъзна поглед напред. — Ето ме, дойдох чак от Канада в новата си униформа, за да се бия за правото дело. И това е историята на моя живот — само огън и смърт.
Сейер го погледна малко учудено и тръгна към църквата. Ани беше погребана в периферната част на гробището, близо до голяма нива с ечемик. Цветята върху гроба й отдавна бяха увехнали. Двамата мъже се втренчиха в тях и потънаха в размисли. После пообиколиха гробовете, докато четяха надписите по плочите. Две редици над гроба на Ани Сейер откри каквото търсеше: малък сводест камък, надписан със завъртулки. Скаре се наведе и прочете:
— Скъпият ни Ескил?
Сейер кимна и го погледна.
— Ескил Юнас, роден на четвърти август деветдесет и втора, починал на седми ноември деветдесет и четвърта.
— Юнас? Търговецът на килими?
— Синът на търговеца на килими. Задавил се със закуската си и се задушил. След смъртта му родителите се развели. Не е никак странно, всъщност е доста обичайно. Но имат и по-голям син, който живее при майка си.
— На стената в дома му имаше снимки на синовете му — сети се Скаре и мушна ръце в джобовете си. — Каква е тази дупка върху надгробния камък?
— Някой сигурно е откраднал нещо оттам. Вероятно е имало птица или ангел, както често украсяват гробовете на малките деца.
— Странно, че не са сложили нещо друго. Гробът ми се струва малко грозен, да не кажа занемарен. А мислех, че само гробовете на старите хора изглеждат така забравени.
Обърнаха се и се загледаха в нивята, които ограждаха гробището от всички страни. Светлините от енорийския дом блестяха кротко в синкавия мрак.
— Сигурно не им е лесно да идват често. Майката се е преместила в Осло и трябва да пътува доста.
— Юнас е тук за две минути.
Скаре погледна в другата посока — към къщата на търговеца на килими в подножието на Възвишението.
— Църквата се вижда от прозореца на всекидневната му — отбеляза Сейер. — Помня гледката, нали бяхме при него. Може би това му стига.