— Кученцата вече са се родили.
Сейер не отговори.
— Къде отиваме?
— Не съм съвсем сигурен. Но това момченце е починало — той сведе очи към гроба и се намръщи — и след смъртта му Ани се е променила. Защо го е преживяла толкова тежко? Тя е била жилаво момиче с много съпротивителна сила. Нали всички здрави, нормални хора преживяват загубата? Нима не сме създадени така, че да приемем смъртта и да продължим да живеем, след като мине известно време?
Усети се колко прочувствено заговори и млъкна. Коленичи малко смутено и огледа за пореден път голия гроб, докато безцелно ровичкаше из оскъдната шума.
— Но тя е понесла тежко смъртта на детето въпреки силата си. Какво значи това според теб?
— Нямам идея. Сам не знам какво намеквам.
— Как им хрумва на хората да крадат от гроб? — учуди се Скаре.
— Фактът, че не си способен да разбереш постъпката им е добър знак — увери го Сейер и се изправи.
Върнаха се при колата.
— Вярваш ли в Господ? — неочаквано се поинтересува Скаре.
Устните на Сейер се свиха в права линия.
— Мда… не, май не. По-скоро вярвам в някаква сила — с усилие отговори той.
Скаре се усмихна.
— Не за първи път чувам подобни обяснения. Тази сила явно се радва на по-топъл прием. Странно колко трудно ни е да й намерим име. Но едно е ясно: думата Бог е смислово натоварена. И накъде според теб ни води тази воля?
— Казах сила — натърти Сейер, — а не воля.
— Значи вярваш в безволева сила?
— Не казах това. Наричам я просто сила, а въпросът дали е волева, или не, оставям без отговор.
— Но безволева сила звучи доста обезсърчаващо, нали?
— Ех, как не преставаш да упорстваш! Да не би по този недодялан начин да се опитваш да обясниш в какво вярваш?
— Да — простосърдечно призна Скаре.
— Брей, не е за вярване какво се криело в теб.
Сейер поразмисли над тези неочаквани сведения и най-сетне промърмори:
— Никога не съм разбирал религията.
— Как така?
— Не схващам какъв е смисълът.
— Да заемеш позиция. Избираш си нагласа към живота, а с времето тя се превръща в твое спасение. Придава принадлежност и смисъл на живота и смъртта ти и този смисъл те удовлетворява напълно.
— Да заемеш позиция? Не търсиш ли спасение?
Скаре се разхили гърлено. Смехът му напомняше на южни простори, архипелази и солена вода.
— Хората винаги усложняват нещата. В действителност е много просто. Не е нужно да разбираш всичко. Главното е да го почувстваш. Разбирането ще дойде впоследствие.
— Значи вярата ти е точно за мен — отбеляза Сейер.
— Знам на какво залагаш — усмихна се Скаре. — Не вярваш в Господ, но виждаш ясно пред себе си перлените порти и като повечето хора се надяваш Свети Петър да заспи над книгата, а ти да се вмъкнеш незабелязано вътре.
Сейер се разсмя сърдечно, от дън душа и направи нещо, което досега не бе смятал за възможно. Сложи ръка върху рамото на Скаре и приятелски го потупа.
Стигнаха до колата. Сейер махна тънко листо, полепнало по стъклото.
— Ако това беше гробът на моето дете — обади се Скаре, — щях да купя нова птичка и да я закрепя здраво за камъка.
Сейер запали старото пежо и го остави да поръмжи, без да дава газ.
— Аз също.
Халвур седеше пред екрана. Не очакваше да бъде лесно, защото животът му никога не е бил лесен. Разгадаването на паролата вероятно щеше да отнеме дори месеци, но това не го плашеше. Наум Халвур прехвърли всичко, което Ани бе прочела или слушала и избра разни заглавия, имена, думи или изрази, често споменавани от нея. Случваше се просто да седи, вторачен в екрана. Вече не се вълнуваше от нищо друго — нито от телевизия, нито от музика. Седеше сам в тишината и живееше почти само в миналото. Задачата да открие паролата се превърна в извинение, за да остане в миналото, да не му се налага да гледа напред. А и не го очакваше нищо добро за в бъдеще. Единствено самота.
Връзката му с Ани се оказа твърде хубаво преживяване, за да продължи дълго. Халвур вече го осъзна. Преди често се чудеше накъде вървят отношенията им и докъде ще стигнат.
Баба му си мълчеше, но въпреки това размишляваше какво полезно би могъл да направи внукът: да подкастри градинския плет от задната страна на къщата, да събере сухите листа по двора; да поразтреби из бараката. Така правят всички хора през пролетта, изхвърлят боклука след зимата. Цветната леха пред къщата трябва да се оплеви, нали самата тя излезе и видя как вехнат лалетата, защото територията им е изцяло превзета от глухарчета и бурени. Халвур кимаше разсеяно всеки път когато тя споменеше за двора, и продължаваше заниманията си. След много усилия тя успя да завърже връзките на чифт маратонки и, куцукайки, да излезе на двора с патерици под мишница. Старицата много рядко ходеше из двора. Само в слънчево време се случваше да се дотътри едва-едва до магазина. Подпираше се на патерицата с наведена глава — и занемареният двор я потискаше. Очевидно не само в организма й цареше разпад. Всичко изглеждаше някак сиво, вяло — къщите, дворовете. Или просто зрението й изневеряваше. А може би и двете. Заситни из двора и отвори вратата на бараката. Спонтанно реши да надникне вътре. Вероятно старите градински мебели все още са използваеми и поне могат да стоят за украса пред къщата. Ще й придадат по-уютен вид. Съседите отдавна изнесоха градинските маси и столове навън. Опипом намери ключа и запали лампата.